– Съжалявам – задавям се аз, неспособна да спра сълзите си.
– Не ставай глупава.
Оставям ги да текат свободно.
* * *
Мисля за търсенето си на душата по път за вкъщи. Всеки има свой отговор. Отец Йейтс, свещеникът от сватбата на Кали, си има един. Будистите имат друг. Когато бях момиче, си имах трети. Вярвах в него с увереност, огромна невинност и чистота, които граничеха с наивитет. Има ли нещо, което знаем, когато сме млади, и забравяме, когато остареем, или всичко е просто процес на надничане зад завесата, в който младите наричат откритието си цинично, а старите – реалност?
Въпросът, който си задавам най-често, е „Защо ми пука?“.
Потривам корема си и се опитвам да усетя живота вътре в него, опитвам се да комуникираме.
Пука ми заради теб.
Пука ми заради истината, която намерих в кабинета на доктор Ранд, че Алекса щеше да си е Алекса, независимо от формата ѝ. Това доказателство за душата ли е?
Не получавам никакъв отговор, но съм доволна, че се приближавам.
Обмислям дали да не отида в офиса, но решавам да не го правя. Алън ще ми се обади, ако Дали се свърже отново с тях. Джеймс и Кали ще ме уведомят, ако открият нещо ново.
– Майната му – казвам на глас и се засмивам. Малко съм замаяна. Ръката ми отново намира онова място на корема ми. – Ще бъда мама отново, бебче. Ще бъда млада отново на повече от четиресет години. Можеш ли да повярваш?
* * *
Трябва да купя мляко, затова отбивам на паркинга на супермаркета, като си тананикам Blackbird на The Beatles. Мама обичаше тази песен. Можеше да я пее с всичките ѝ приятни и високи тонове. Взирам се през предното стъкло и си спомням как стоеше в краката на татко, смееше се и пееше, докато той свиреше на китара. Това ме кара да се усмихна.
Щеше да е много приятно, ако имаше възможност да се запознае с внуците си.
Не знам защо в момента се сещам за мама, а не за татко. Може би защото на нея винаги ѝ беше малко по-трудно да е щастлива, но когато намереше щастието, намираше го в семейството си.
Продължавам да си подсвирквам, когато затварям вратата на колата.
Нещо твърдо се опира в кръста ми и един глас прошепва в ухото ми:
– Направи едно грешно движение, специален агент Барет, и ще те застрелям още тук. Ти ще умреш, а аз ще живея. Знаеш кой съм, така че си наясно, че ще го направя.
Замръзвам на място. Сърцето ми започва да бие толкова силно, че имам чувството, че само ще си проправи път през гърдите ми. Чувствам се леко замаяна.
– Дали? – изграквам аз.
Гърлото ми как пресъхна толкова бързо?
– Сега ще отидем до моята кола. Ти ще влезеш в багажника. Опитай се да ми се противопоставиш, и не само ще те застрелям, но ще отида у вас и ще убия осиновената ти дъщеря и гаджето ти. Разбираш ли?
Милион мисли се преплитат в главата ми, неща, които искам да кажа, и сделки, които да предложа. Пистолетът ме побутва и изгонва всичко това.
– Да – прошепвам в отговор аз.
Той бърка под сакото ми и изважда личното ми оръжие. Откача мобилния телефон от колана ми.
– Върви напред.
Изминаваме не повече от три метра и стигаме до синя „Тойота Камри“. Багажникът вече е отключен.
Как е разбрал, че ще съм тук?
Не е разбрал. Следил ме е. Защо?
– Отвори го – нарежда той.
Подчинявам се.
– От колко време ме следиш? – Въпросът ми е безсмислен, но когато надниквам в мрака на багажника, се сещам за Хедър Холистър, която е живяла осем години в тъмнина, и ме залива ужас, който е атавистичен и моментален.
– Влизай или умираш заедно със семейството си.
Гласът му е равен, лишен от емоции, почти отегчен. Именно отегчението му ме уверява в думите му повече от всичко друго. Оглеждам набързо паркинга. Един мъж върви към собствената си кола с чанта с хранителни стоки в ръка. Говори по мобилния си и не ни обръща никакво внимание.
Пропълзявам в багажника и се обръщам бързо на една страна, за да огледам Дали. Лицето му е увито в бинтове. Той се сепва за момент и ме поглежда.
– Хората извръщат погледи от жертвите на изгаряния – казва ми и затваря багажника.
Първоначално не чувам нищо. После се разнася някакъв приглушен глас, последван от две изсъсквания, които разпознавам като заглушени изстрели. Отново не чувам нищо, после тътрене и затръшване на вратата на колата. Двигателят оживява. Тръгваме.
Сигурно е бил мъжът с мобилния телефон. Вероятно е видял човек с бинтована глава да вкарва жена в багажника на автомобила си. Казал е нещо и Дали го е застрелял, без да се подвоуми. Нямам никакво съмнение, че е мъртъв. Дали е създание, което се подчинява на прецизността и прагматизма, а това се постига, като стане добър с пистолета.