– Върви – нарежда ми той, все още е отегчен.
Тръгвам напред. Вратата зад нас се затваря и имам чувството, че се озовавам в гробница. Тук не се чува нищо, властват единствено тишината и прохладата. Стигаме до края на коридора и завиваме надясно. Пред нас се изпречва метално стълбище.
– Качвай се – насочва ме Дали.
Тръгваме по стъпалата и стигаме до площадката на втория етаж, който е и последен.
– Отвори вратата.
Завъртам нова топка и отварям друга врата. Озоваваме се отново в коридор, който е много по-ужасяващ от този долу. Той разполага с поредица от десет врати от всяка от страните. Направени са от стомана и по тях няма топки. Заключени са с катинари и метални резета на по три места. Преглъщам горчивия вкус в устата си, когато забелязвам заключените отвори в долната част на всяка от тях.
Оттам вкарва храната.
– Върви – нарежда ми Дали и аз се подчинявам, защото нямам друг избор.
Стигаме до края на коридора. Когато минаваме покрай вратите, се чудя дали има жена във всяка от тях. Последната е отворена и ме чака.
– Влизай в стаята – казва ми той.
Сепвам се и пистолетът се притиска по-силно в гръбнака ми, като ми напомня за обещанието му. Нямам причина да се съмнявам в заканата му.
– Влизай в стаята – повтаря похитителят ми с това свое безкрайно и отегчено търпение.
Когато стигам до прага, Дали ме блъска силно и аз залитам вътре. Вратата веднага тръгва да се затваря, като отнася светлината със себе си. Оглеждам се бързо наоколо, преди да е настъпил пълният мрак, и виждам каквото мога: захванато за стената легло и тоалетна. Нищо друго. Обръщам се и в този миг вратата се затваря.
Хвърлям се върху нея, просто не мога да се спра.
– Пусни ме, Дали, лайно такова! Аз работя за шибаното ФБР!
Иска ми се да звуча гневно, но всъщност съм ужасена. Той не ми отговаря. Чувам как дърпа резетата.
– Дали! – пищя аз.
Отдалечава се.
И след малко вече не чувам нищо.
34
Мракът е, както го описа Хедър Холистър, пълен. Смятах, че може би някаква светлина ще прониква през цепнатините във вратата, но Дали е направил нещо, за да изолира всички възможни достъпни за нея точки. Вдигам ръце пред лицето си и се взирам в тях. Татко ме научи на това, когато бях момиче и искаше да се отърве от нощната ми лампа.
– Тъмно е, татко – възпротивявах се аз. Бях на осем години и използвах най-добрия си глас на изплашено дете, който винаги ми помагаше да го склоня да направи каквото искам.
Но този път баща ми не се поддаде. Усетих намесата на майка ми във всичко това.
– Никога не е напълно тъмно, скъпа – каза ми той. – Виж, ще ти покажа. Ще изгася всички лампи, но ще остана с теб, когато го направя, чу ли?
– Добре – съгласих се, изпълнена със съмнение.
Татко натисна копчето и всичко потъна в мрак. Старата ми спътница паниката започна да се надига, същата паника, която ме предупреждаваше да внимавам от нещото под леглото ми, онова с гласа на змия и ноктите на звяр, което само чакаше да ме сграбчи за краката, когато стъпя на пода.
– Т-татко? – прошепнах аз.
– Тук съм, скъпа, не се тревожи. Сега искам да направиш нещо за мен. Искам да сложиш ръце пред лицето си и да се вторачиш в тях.
– Защо?
– Просто ми се довери, скъпа.
Разбира се, вече не се страхувах. Баща ми беше с мен, така че чудовищата щяха да стоят настрана. Вдигнах ръка в мрака и се вторачих в нея.
Първоначално не видях абсолютно нищо, но постепенно осъзнах, че татко е прав. Мракът не беше пълен. Луната, макар само четвърт от целия си размер и скрита зад покривало от облаци, осигуряваше лек намек за светлина през завесите. Далечните улични лампи се отразяваха в облаците и изпращаха своята квота насам. Ръката ми се появи като призрак пред мен. Само очертанията ѝ, но беше там.
– Виждам я, татко!
Сега опитвам точно това. Взирам се и се взирам, и се взирам. Времето минава. Не виждам нищо. Нищо освен тъмнина.
– Мамка му – ядосвам се аз и се обезпокоявам от разтреперения си глас. Свалям ръце. Дрънченето на белезниците ми действа успокоително по странен начин в тази абсолютна тишина. – Разучи обстановката – казвам си на глас.
Представям си стаята, както я видях, преди вратата да се затвори.
– Леглото трябва да е от лявата ми страна.
Отивам бавно наляво, докато не напипвам металния му край. Протягам ръце и ги прокарвам по студените метални страни. Намирам одеяла, които са тънки и груби. Матракът също не е особено дебел и е покрит с чаршаф, а в горната му част е оставена сбръчкана възглавница. Продължавам с проучването и намирам болтовете, с които леглото е хванато за стената.