– Като затворническо легло – измърморвам си.
Уместна забележка. Все пак това е килия, нали?
Изправям се и се обръщам с гръб към леглото.
– Тоалетната трябва да е вдясно, в средата на стената.
Отивам до мястото, което смятам, че е средата на помещението, обръщам се надясно и тръгвам напред. Протегнала съм ръце и съвсем скоро напипвам студен бетон. Навеждам се и започвам да търся.
Не намирам тоалетната.
Оставам наведена и пропълзявам наляво. Миг по-късно я докосвам. Направена е от метал, а не от порцелан. Като в истинска килия. Порцеланът може да се счупи и от парчетата му да се направи нож.
– Не искаме някой да си пререже вените, нали?
Осъзнавам, че мракът пречи на чувството ми за пространство. Бях сигурна, че съм стигнала до средата на помещението, но всъщност съм била на около метър от него. Възхищението ми към слепите хора се увеличава още повече.
Решавам да измеря колко крачки е килията ми. Водя се по предната стена, докато не стигам до страничната, за която е хванато леглото. Облягам гръб на нея и тръгвам бавно. Броя крачките. Гледам всяка от тях да е еднаква с останалите. Разстоянието е около три метра и половина.
– Три метра и половина. Добре.
Извървявам разстоянието между другите две стени. То е метър и половина.
– Три метра и половина на метър и половина. Ясно. Легло, тоалетна. Одеяла, възглавница.
Връщам се опипом до леглото си и сядам на него. Вторачвам се в нищото. Тъмнината направо ме притиска със своята тежест. Ослушвам се и чувам тихото съскане на вкарвания в помещението въздух. Няма никакви други звуци. Лягам на леглото и се взирам в мрака, който води към тавана.
– Господи – прошепвам аз, но думата излиза като хлипане от устата ми.
Самата аз си позволих да съдя Хедър Холистър. Това е естествена реакция. Виждаме някого, който е по-болен и по-слаб, а ние сме по-силни и по-здрави и на подсъзнателно ниво предполагаме, че има разлика между нас и него. Дали заради късмет, карма или вътрешна сила, но някак си се смятаме за по-висши, а не като тях.
Лежа в мрак и в тишина, разкъсвана единствено от съскането на въздуха, и разбирам. Осем години от това биха погубили всеки. Самият факт, че Хедър все още може да свързва думите в изречение, е признак за невероятна сила, а не за фундаментална слабост.
– Съжалявам, скъпа – изричам на глас.
Нямам проблем да си говоря сама. Правила съм го и преди, откакто изгубих стария си живот. Наясно съм, че не е особено здравословно, но това беше първоначалният ми мирен договор с лудостта. Досега сработваше.
– Ще водим дълги разговори, Алекса, ако остана тук достатъчно дълго.
Ужасът преминава през тялото ми като електрически ток, толкова е силен, че едва не припадам. Обмислям да водя разговори с мъртвото си дете. Ами живите? Бони не може да изгуби още една майка. Протягам окованите си в белезници ръце и докосвам корема си.
Какво ще се случи с това бебе?
Сещам се за камерата в първата стая и рязко отдръпвам ръце от корема си.
Ами ако в килията ми е монтирана инфрачервена камера?
Има логика. Смятам да крия бременността си колкото се може по-дълго.
Ще трябва да си говорим тихичко, бебче. Не мога да рискувам, в случай че подслушва.
Тишината и тъмнината са сковаващи. Досега не съм се замисляла колко много зависи себеусещането ми от визуалното възприятие на тялото ми. Вървиш и с периферното си зрение виждаш как се мятат ръцете ти. Минаваш покрай някой прозорец и виждаш отражението си в стъклото. Съществуваш. В мрака има само мисли, допир, миризми. Това като че ли не е достатъчно.
– Тогава го направи достатъчно. – Изричам думите на глас, но бетонът ги попива и отново налага тишината.
Опитвам се да се съсредоточа на факта защо съм тук. Защо Дали ме отвлече? Въобще не се изненадвам, че знае коя съм, но защо ме отвлече? За какво съм му?
Чувам слаб звук в коридора. Осветлението в помещението се задейства и аз изпищявам шокирано, когато светът се изгубва в блестящ лист. Отново съм сляпа, но не заради мрак, а заради светлина. Притискам длани в очите си, но виждам единствено петна. Чувам отварянето на вратата и усещам нещо да се притиска във врата ми. Миг по-късно ме разтърсва електрически шок, от който изпищявам и мускулите ми се стягат. Той продължава като че ли цяла вечност и миг преди да припадна, се подмокрям.
* * *
Събуждам се след няколко секунди. Лежа с лице на пода. Опитвам се да кажа нещо, но от устата ми излиза само вял стон. В сгъвката на ръката ми се забива игла и някаква течност потича във вените ми. Завива ми се свят и отново ослепявам, пометена от вихрушка от топлина и белота.