Жената се изправя. Тя е с обръсната глава и е облечена в бяла нощница. Тръгва към нас с нестабилна походка. Стига на пет метра от мястото, на което сме се събрали, хваща се за главата, поглежда към небето и започва да пищи.
4
Представляваме истинска атракция в болницата. Кали все още е облечена в булчинската си рокля, само си е сменила официалните обувки с маратонки. Аз съм в шаферската си рокля, а Томи, Самюъл, Алън и Джеймс са в смокинги.
След като се разпищя, жената припадна и всички си поразмърдахме задниците. Двете с Кали се спуснахме към нея, за да ѝ осигурим първа помощ. Томи и Самюъл се заеха да се обадят на 911. Въпреки високите си токчета Кърби погна черния мустанг с пистолет, който някак си беше скрила под шаферската си рокля.
Докато пристигне линейката, жената остана в безсъзнание, като клепачите ѝ потреперваха и от време на време простенваше.
Външният ѝ вид беше шокиращ. Тя беше много слаба, но не и кльощава. Устните ѝ бяха напукани и изглеждаше дехидратирана. Кожата под очите ѝ беше почти черна, но не от физическо насилие. Това бяха очи на човек, който не е спал от дни, дори от седмици.
Кожата ѝ носеше най-светлото бяло, което бях виждала някога, почти като лист хартия. Напомни ми за онези слепи плъхове албиноси, които се раждаха в мрака и растяха без никаква светлина.
– Има следи по китките, глезените и врата – отбеляза Кали, докато я оглеждахме, и кимна с глава.
Проверих и установих, че е права. Но това не бяха следи, а белези, оставени върху жена, прекарала години наред в окови.
– Какво се е случило с теб? – измърморих въпроса си и в този момент линейката пристигна. Медиците слязоха от нея и дойдоха бързо при нас, за да си свършат работата. – Отивам в болницата – обявих аз.
– Ще заведа Бони у дома – предложи ми Елейна.
– Искам да дойда с вас – възпротиви се дъщеря ми.
– Не може, скъпа. – Вероятно усети нещо в гласа ми, което ѝ подсказа, че не бива да спори; не беше доволна, но си тръгна с Елейна без повече приказки.
– Ще се срещнем там – каза Алън. – Ама че странен финал на сватба.
– Предполагам, че с вас ще се видим по-късно, нали? – попитах Кали и Сам. – Имате да ходите на меден месец в Бора Бора. Вече сте женени, така че изчезвайте.
– Тцъ – не се съгласи с мен приятелката ми и поклати глава. – Мислех си, че ме познаваш много по-добре.
Не можахме да продължим спора си, защото медиците качиха жената в линейката и бързаха да потеглят към болницата. Вече ѝ бяха сложили системи, когато затвориха вратите.
– Дехидратирана е сериозно – каза ми единият от тях, като викаше, за да мога да го чуя над воя на сирените. – Сърдечният ритъм е прекалено бърз.
Медикът приключи с обясненията си и замлъкна. Разгледах жената, докато пътувахме с бясна скорост по магистралата.
Според мен беше в началото на четиресетте си години, висока около метър и шестдесет и пет. Лицето ѝ беше издължено и не бе особено красива, а тялото ѝ – много слабо. Устните ѝ не бяха нито тънки, нито месести. Нямаше нищо привлекателно в тази жена, тя беше смесица от лицата на сто средностатистически жени на средна възраст, но не можех да изгоня чувството, че я познавам отнякъде.
Ноктите ѝ бяха малко по-дълги и мръсни. Както и ноктите на краката ѝ и самите ѝ крака. Преместих се, за да ги разгледам по-обстойно, и установих, че ходилата ѝ бяха целите в мазоли.
– Сякаш никога не е носила обувки – измърморих си под носа.
Белезите на глезените ѝ бяха по-широки, отколкото ми се стори първоначално, и представляваха неравни кръгли ленти, сякаш бяха издълбавани и зараствали отново и отново. Вероятно точно това се беше случило.
Вече сме в болницата и наблюдавам, докато лекарите и сестрите се опитват да помогнат на жената. Тя дойде в съзнание и се опитва да се бори с тях. Пищи. Погледът ѝ е дивашки.
– Завържете я – нарежда лекарят и жената полудява още повече.
Отивам при него и го хващам за ръката. Той ме поглежда, видимо недоволен, че работата му е прекъсната. Показвам му значката си и му обяснявам подозренията си. Посочвам му белезите на китките и глезените ѝ.
– Не можете ли просто да я упоите? – питам аз.
– Не знаем какво ѝ е – отговаря лекарят. – Пулсът ѝ е неравномерен и нямаме представа дали не са ѝ дали някакви наркотици. Най-безопасно е да я завържем.
– Ако го направите, ще я изпратите в дълбокото. Ще ѝ навредите повече, отколкото ще ѝ помогнете. Моля ви, доверете ми се. Виждала съм това и преди.
Не знам дали причината е значката, белезите, увереният ми глас или и трите заедно, но лекарят ме изслушва внимателно. Накрая кима.