* * *
Отново се свестявам с лице надолу, гола, вързана за метална маса и с превръзка на очите. Главата ми бързо се прочиства. Не знам какво е използвал, но вече отшумява.
Свивам се, премазана от срам заради уязвимостта и голотата си, които са ми така добре познати. Макар да съм наясно, че изнасилванията не са неговото нещо, не мога да спра да мисля само за това, че отново съм на място, на което се заклех никога вече да не бъда. Мъж, който не е съпругът ми, гледа голото ми тяло и попива както неговите красоти, така и недостатъците му. Иде ми да повърна от отчаяние.
Всичко ме боли. Очите и гърлото ми са като изтъркани от лютивия спрей. Китките ме болят заради белезниците. Мускулите във врата ми се свиват заради електрошоковия пистолет. От основата на главата ми се разлива пронизваща болка, която обещава много скоро да се превърне в изключително неприятно главоболие.
– Това е просто демонстрация – казва Дали.
Вече не звучи отегчен. Гласът му леко се е променил. Не е толкова развълнуван, колкото внимателен. Смята онова, което е напът да направи, за важно. То заслужава пълната му концентрация.
Плуввам в пот.
– Всички сме месо, нали разбираш? Ние сме създания. Животни. Можем да се заблуждаваме, но в крайна сметка кучето на Павлов живее във всеки един от нас. Ако искаш един човек да ти се подчинява, трябва само да можеш да му причиниш повече болка, отколкото може да изтърпи. Не е достатъчно да го заплашиш. Трябва да му го докажеш. Докажи му го и той ще прави каквото му наредиш. Използвай страха му, а не интелекта, защото на него може да се разчита много повече.
Помирисвам нещо. Миризмата не е неприятна. Това е афтършейв, лек, но осезаем.
– Най-важното е да спазиш обещанието си. Ако кажеш „не прави това“ и онзи го направи, трябва да му наложиш наказание. В твоя случай ти казах да стоиш настрана. Ти обаче реши да ме преследваш. Заради това ще бъдеш наказана и наказанието ти ще послужи за пример на другите.
– Това е лудост, Дали. Имаш ли представа коя съм? Тъкмо бях избрана от директора на ФБР да оглавя национален специален екип, който да разследва серийни извършители. Аз съм федерален агент в полезрението на президента. Ще ме търсят много сериозно.
Перченето ми не минава пред него. Усещам страха в собствения си глас и презирам слабостта си. По-късно, ако успея да избягам, другите ще ми говорят с утешителни гласове, че вината не е била моя, но това няма да има никакво значение.
– Може да те търсят, но няма да те намерят. Следващия път, в който името ми се появи, ще си спомнят какво се е случило с една от най-добрите им, и ще си позамислят дали да ме погнат.
Дали звучи спокойно, разумно.
– Наистина ли вярваш в тези глупости?
– Това е вселенски закон. Страхът и болката са най-добрата гаранция за подчинение.
– Грешиш. Никога няма да спрат. Подценяваш ги.
– В началото може би, но животно със значка си е пак животно. Болката и страхът ще изкоренят смелостта им. Просто трябва да ги осигуриш в адекватни количества. ФБР ще те търси, но няма да те намери. Ще започнат да мислят какво означава това за теб, какво преживяваш и ще осъзнаят истината: че те също могат да се озоват на твоето място.
В помещението е прекалено топло. Капчици пот се стичат надолу към кръста ми. Усещането на влажната ми кожа в метала на масата е някак си гротесково. Косата ми се изпотява, потна съм и под гърдите.
– Спорът никога не е плодотворен, що се отнася до жестоката действителност. Да речем, че някой мъж говори против теб. Удари го в лицето с юмрук, нека ти изяде кокалчетата на пръстите. Разбий му зъбите и устата. След това го накарай да повтори отново онова, което е казал. Какво си мислиш, че ще направи?
– Ще ти каже да си го начукаш.
– Можеш да говориш каквото си искаш, но въпреки това ще ти демонстрирам моите принципи. Сама можеш да прецениш доколко са ефективни.
– Почакай – казвам аз. Дали не ми обръща внимание, сякаш въобще не съм проговорила. Не бърза, търпелив е също като голем или робот.
– Ще те бичувам. Ще те боли, особено с всичката тази пот, в която си плувнала. Ти ще пищиш и ще ме молиш, но аз няма да спра. Никога не спирам. Не ми е приятно да те наказвам. Правя го, за да ти покажа какво да очакваш в бъдеще, ако не ми се подчиниш. Разбираш ли?
Отегченият тон се е завърнал и това ме плаши най-много.
– Почакай – казвам отново аз.
Нещо тънко и кожено се впива в гърба ми. Не успявам да предвидя удара, което е много, много лошо. За миг се вцепенявам, след което ме пронизва непоносима и изгаряща болка. Разпищявам се, но успявам да се спра.