– Можеш да си позволиш да пищиш – казва ми той. – Така или иначе ще го правиш.
* * *
Всичко приключва в мълчание. Хваната съм в капана на миазма от агония и проблясващи ярки светлини подобно на светкавици в буреносен облак. Пищях, докато самите писъци не се превърнаха в прекалено голямо усилие, мозъкът ми изключи и просто се гърчех.
Всичко приключи, както започна – без предупреждение. Чакам следващия удар върху кожата си, но той не идва. Продължавам да се свивам – рефлексивен отговор на ритъма, който е наложил. Осъзнавам, че е свършил с наказанието, и си позволявам да се разплача. Ненавиждам се за това, но не мога да се спра.
Цялото тяло ме боли. Раните по гърба, дупето и задната част на краката ми изгарят, когато солта от собствената ми пот влиза в тях. Имам чувството, че съм покрита с хапещи мравки или ме удрят отново и отново след лошо изгаряне.
Единственото нещо, за което съм благодарна въпреки тъгата, срама и болката, е, че се задоволява само със задната част на тялото ми. Не докосна нито веднъж корема ми.
– Това е едно от наказанията ми за неподчинение. Смятам, че ще се съгласиш, че е блестящо. Внимавам да не те омаломощя. Ще сложа антибиотично мазило в по-дълбоките рани и няколко дни ще ти бъде много, много неудобно, но няма да ти останат трайни наранявания. Няма да останат дори белези, ако не ме принудиш да го направя няколко пъти.
Отвращавам се от безпомощната си благодарност за това. Да, добре, без повече белези. Благодаря на Бога.
– Имам няколко прости правила, за да бъде животът ти лек. Следвай ги и ще те оставя на мира. Ако не ми се подчиниш, ще се озовеш отново в тази стая. Трябва да си наясно, че този път бях нежен с теб, тъй като това беше просто демонстрация. Нещата доста могат да загрубеят – мога да те измъчвам два пъти, три пъти повече, дори цял ден, ако искам. Мога да те заливам с препарат за отпушване на канали. Мога да те горя с цигари.
Не казвам нищо, само потрепервам.
– Правилата са следните. Ще ти осигурявам три хранения на ден. Ще си изяждаш всичката храна. Ще тренираш минимум трийсет минути на ден. Тренировката ти ще включва лицеви опори, коремни преси и бягане на място. Ще използваш тоалетната, за да се облекчаваш. Това е всичко. Веднъж седмично, когато съм тук, ще ти нося конец, четка и паста за зъби. Ще те гледам как си почистваш добре зъбите. Опитай се да ме нападнеш или да се нараниш, и наказанието ще бъде изключително жестоко. Това са всичките ми изисквания. Разбираш ли?
Устата ми като че ли не иска да работи. Той ме удря по гърба и аз изпищявам силно.
– Разбираш ли? – пита ме отново, спокоен и търпелив, както винаги.
– Да! – простенвам аз.
– Много добре. Подчинявай се на тези правила и ще те оставя без белезници в килията ти. Не им се подчинявай и не само ще бъдеш наказана, но и ще те окова. А сега, преди да се погрижа за раните ти и да те върна обратно в килията ти, искам да ти покажа нещо. Ще ти махна превръзката от очите. Обърни глава наляво и погледни.
Той вдига плата и обръща главата ми. Примигам на светлината. Помещението е от бетон и осветено от флуоресцентни лампи като всичко останало. Виждам още една маса на около метър и двайсет от мен, а върху нея има друго голо тяло, с лице надолу и с превръзка на очите. Затварям очи и ги отварям отново, за да си проясня зрението. Онова, което виждам, вледенява сърцето ми.
– Лио – прошепвам аз.
Лио Карнс лежи на масата и трепери неконтролируемо. Неговото положение е още по-лошо, тъй като е бил тук през цялото време и е слушал какво ми причинява Дали.
– Лио, тук съм – казвам аз.
– Смоуки? Ти ли си? Той застреля Алън! Какво става?
– Тихо – скастря го похитителят ни, макар да не е гневен.
– Дръж се, Лио – вдъхвам му кураж. – Прави каквото ти казва.
Дали ми слага превръзката на очите и отново ме удря в гърба, този път по-силно. Изпъвам белезниците, с които съм вързана, но не изпищявам.
– Казах: тихо.
– Убил си Алън?
– Черния агент ли? Не знам дали е мъртъв, или не. Застрелях го два пъти. А сега мълчи или ще прекараш още десет минути с камшика.
Това ме кара да млъкна. Той продължава да нанася мехлем на гърба ми. Болезнено е, но изтърпявам процедурата. Когато приключва, ми сваля белезниците и ремъците.
– От този миг насетне ще бъдеш гола. Нямаш нужда от дрехи в твоята стая. Добрата новина е, че също така ще си без белезници. Така няма ли да ти е по-добре?
Не отговарям и това ми спечелва още един шамар. Достатъчно силен е, за да изрева. Стискам зъби и се боря с яростта си.
– Да – отвръщам аз. – По-добре ще е.
Дали ме изправя до седнало положение.
– Стани бавно. Ще си малко нестабилна.
Прав е. Слизам от масата и коленете ми едва не се подгъват, докато се опитвам да стоя на крака. Дали ме подкрепя, за да не падна.