– Ще вървиш според моите насоки. Разбираш ли?
Отново е отегчен от тази своя рутина.
– Да.
Повежда ме напред. С тялото си усещам промяна в температурата и предполагам, че сме минали през някаква врата. Вървим по дълъг коридор, завиваме два пъти и накрая спираме.
– Защо не ме упои за пътуването до килията ми? – питам аз.
– Стая – поправя ме той. – По-добре ще е, ако я приемаш като стая, повярвай ми. Трябва да си прекалено слаба след онова, което преживя току-що. Ако ли не, то тогава искам да го разбера.
Изненадана съм, че ми отговори, така че си насилвам късмета, когато чувам отварянето на врата.
– Как виждаш всичко това, Дали? Това, което ни причиняваш?
Следва кратка пауза, след която ми отговаря:
– Причинявам ти нещо? Не ти „причинявам“ нищо. Просто складирам месо.
Маха ми превръзката от очите и ме бута напред в мрака.
ВТОРА ЧАСТ:
ЛУНАТА
35
Пътувам зад очите си, вътре в главата си и говоря с живи и мъртви. Мат е там, Алекса е там, както и нероденото ми дете. Бони също е там, но отново е няма и очите ѝ са пълни със скръб.
Беше тъмно, когато затворих очи, защото винаги е мрак. Три пъти на ден в долната част на вратата се появява правоъгълник светлина и ми се дава храна. Винаги е една и съща: овесена каша и портокали за закуска, сандвич с шунка или печено говеждо и ябълка за обяд и кренвирши с маруля за вечеря. Всяка вечеря е съпътствана от пакетче с витамини. И вода. Много вода.
– Изяждай си всичко – каза ми той. – Не само защото ще те накажа, ако не го направиш, но и защото съм включил необходимото, за да оцелееш. Давам ти месо за протеин и плодове и зеленчуци, за да не хванеш скорбут. Витамините са нещо ново. Опитвам се да намеря баланс, който да не ми излиза прекалено скъпо на човек, но да предотврати падането на зъби поради липсата на калций. Млякото се разваля прекалено бързо. Ще видим как ще се развият нещата.
Нямах повече преживявания в стаята за мъчения. Копнея да му се опълча, но не мога да рискувам. Нося бебе и то, заедно със светлината зад очите ми, се е превърнало в сламката, за която съм се хванала.
Минаха три седмици. Три седмици на мрак и скука. Няма книги, телевизия или радио. Няма какво друго да правя, освен да мисля, да ям, да тренирам, да ходя от единия край на килията до другия, да използвам тоалетната и да спя. Веднъж започнах да мастурбирам просто за да наруша премазващата скука, но тогава си спомних, че може да ме наблюдава, и се спрях.
Един път седмично, както ми обеща, ме кара да си мия зъбите и да ги почиствам с конец. Винаги е едно и също. Осветлението се включва без предупреждение и ме заслепява. Вратата се отваря и той ме зашеметява с електрошоковия пистолет. След това ми слага превръзка на очите. Когато отново мога да стоя на краката си, ме отвежда до кофата с вода, която е донесъл със себе си. Подава ми конец за зъби и аз ги почиствам с него. След това ми дава четка за зъби, върху която вече е сложена паста, и аз ги измивам и изплаквам. Зашеметява ме отново, извръща лицето ми на една страна, маха ми превръзката от очите и излиза от килията, като ме оставя на самотата и мрака.
Първия път говори. Каза:
– Отлично, номер трийсет и пет. – Така ме нарича. Номер трийсет и пет. Запазвам тази информация във вцепенения си мозък.
Последните два пъти не каза абсолютно нищо. Седнах на пода, докато ме чакаше да приключа. Най-много ненавиждам търпението му. То е безразличие, а на това място безразличието е отрова само по себе си.
Минали са само три седмици, а вече ми иде да се пречупя. Искам Дали да ми каже нещо. Мразя го, но копнея да ми говори, да ми крещи или да ме удря. Искам да направя нещо, което включва взаимодействие с друго човешко същество, макар и такова извратено.
Дали същата тази самота не кара малтретираните жени да остават при жестоките си съпрузи? Така ли се чувстват те? Попаднали в каменна самота, в която тишината и безразличието се превръщат в жива болка? Ако наистина е така, никога вече няма да ги съдя, поне не по същия начин като преди.
Копнея за нещо, което да потвърди съществуването ми. Не е необходимо дори да е човешко същество. Бях гледала филм, в който един военнопленник стана приятел с плъх. По онова време бях отвратена от подобно нещо. Сега си мечтая за свой собствен гризач.
Мракът, тишината и самотата стържат най-уязвимото нещо: душата.
Точно така, казах си онзи ден. (Ден ли беше? Или нощ?) Душата.
Вече не се чудя. Веднъж изгасиш ли всички светлини, тялото изчезне ли от взор и останеш ли сам, какво ти остава? Чувството за самия теб, за „аз“-а, за „онова, което съм“.