Ако това не е душата, кое е тогава? Не ми дреме дали ще получа отговор.
На това място и на местата като него лудостта идва от прекаленото мислене. Защото мисленето е всичко, с което разполагаш. То е единственото нещо, което можеш да правиш и което не може да ти бъде отнето. Проблемът е, че веднъж започнеш ли да мислиш, ще ти е трудно да спреш. Като мелодия, която ти е влязла в главата, мозъкът ти продължава да работи, да се вълнува, да лети по магистралата, да наблюдава как слънцето изгрява и залязва и дърветата растат, но установява, когато слънцето залезе, че спирачките не работят. Не се спираш, а само се гърчиш на леглото си и проклинаш, вилнееш и плачеш.
В началото се тревожех за Лио и Алън. С течение на времето и повреденото ми чувство за него желанието ми да мисля за тях, намаляваше все повече.
Само три седмици, а вече адът е по-лош, отколкото някога съм си го представяла.
Държа се за здравия си разум с трикове, които съм научила от Барнаби Уолъс. Неговият семинар, както се оказа, беше адски добра инвестиция.
– Страхът се поражда от прекалено малка или прекалено голяма сигурност. Мъченията са, за да изгубите едната или другата, или и двете. Мъчителят ви отнема сигурността чрез различни методи. Лишаване от сън. Лишаване от сетива. Липса на часовници или прозорци, за да не можете да следите времето. Дава ви прекалено голяма сигурност, като ви обещава болка и след това си изпълнява обещанието. Как да се справите с този страх? – Лекторът спря в този момент и ръката му докосна един белег отстрани на врата му. – Първото нещо, което трябва да знаете за мъченията: всеки се пречупва рано или късно. Няма метод на тази земя, който да попречи на това. Дайте достатъчно време на един отдаден човек и той ще пречупи и най-смелите. Точка. Аз мога само да ви науча как да забавите настъпването на това. Как да го отдалечите във времето. Дали ще сработи за вас? – Той сви рамене. – Всички хора са различни.
Единият от методите, за които говореше, беше нещо подобно на самохипноза. Да създадеш „свят зад очите си“, така го наричаше. Показа ни видео на някакъв японец, който беше потънал в дълбока медитация. Различни хора се опитваха да го разсеят, като първо викаха в ушите му, а после го удряха по гърба с дъски и пръти. Човекът остана спокоен през цялото време, а на лицето му танцуваше малка усмивка дори когато му пуснаха кръв.
– Това е краен пример – призна Уолъс. – Този мъж стои в поза лотос още от четиригодишен. Но принципът е същият. И е приложим. – Той ни дари с тънка и крива усмивка. – Точно това търсим, приложимото.
Превърнах уроците на Барнаби в свое малко спасение и точно те ме поддържат в мрака.
Всичко е черно, когато затворя очи като сега, но след като вече са затворени, се появява светлината, слънцето или изгрява луната.
Точно сега съм на поляната по обяд. Тя е пълна с цветя. Те са високи и натежали като пшеница и представляват истинска феерия от ярки цветове. Красиви са, жизнени и прекрасни. В центъра на поляната има голям кръг от най-зелената трева, която някога съм виждала. Песните на птиците и вятърът са основните звуци, тихи и перфектни. Залята съм от картини, изпълнени с красота, но не и със смисъл: силоз, пълен със стърготини, наситени миризми, ябълки със захар, прясно окосена пшеница, пролетни цветове.
Сядам на тревата на поляната и говоря на нероденото си дете. То не е нито той, нито тя, а просто малко петно от грубо оформена човешка светлина. Говоря му силно на глас, а то ми отвръща със съзнанието си.
– Какво ли ще да правя аз, когато той за тебе разбере? – питам и се засмивам на собствената си поезия. – Време е, време е рими да редя тозчас. Не, сериозно, бебче, какво ще правя?
– Ще чакаш, майко. И ще се надяваш. Ако искаш, можеш да се молиш, но само ако искаш. Вярата, от която се нуждаеш тук, е в теб и мен. Бог няма нужда от вяра, за да оцелее. Той е тук, сега, до теб, независимо дали вярваш в него.
Бебето е много богословско. Намирам този факт едновременно за успокоителен и дразнещ.
– Господ, тук? Я стига.
– Той е тук.
– Наистинааааа? За какъв точно Бог говорим? Сериозния пич с голямата бяла брада ли? Индийския бог с осемте ръце и мистериозната многозначителна усмивка? Или пък за някое животно? Може би за белия бизон?
– Не е нужно Бог да е някакво въплъщение, майко. Той може да е дейност. Бог е да обичаш съпруга си, да отглеждаш детето си. Бог е да четеш хубава книга или спасяването на живот. Бог е гордостта от добре свършената работа и дадената прошка, когато е заслужена. Не е нужно да се просваш на пода, да гориш тамян или да живееш в страх, че ще бъдеш поразена от гръм. Просто трябва да живееш, да обичаш и да даваш всичко от себе си в двете. Това е Бог, това е раят, той не е нещо, за което трябва да чакаме да умрем, че да намерим. Бог е тук, сега, във всички нас.