Бебето е мъдро, разбира се, както всички безтелесни деца на светлината. Думите кънтят над поляната, макар да са само мисъл, която не е била изречена. Те са мелодични, сладки, чисти.
Поемам си дълбоко въздух през носа и подушвам цветята. Поглеждам към небето, за да може високото обедно слънце да гали приятно лицето ми и да вкуся слънчевата захар върху устните си. Затварям очи зад очите си, но тук няма мрак, а само светлина.
– Съдебните заседатели още не са се произнесли, бебче, но трябва да призная, че тази версия на рая ми харесва повече. Знаеш какъв е проблемът ми с райската концепция, нали? Хората, които вярват в нея, нямат никакъв интерес да оставят един по-добър свят след себе си. Сещаш ли се какво имам предвид? Не вярвам също така в цялата тази работа с превъплъщаването, но поне ти казва: хей, ще се върнеш на този свят, така че е в твой интерес да го оставиш в по-добър вид, отколкото си го намерил.
Бебето засиява, но след малко това сияние понамалява.
Убежденията не са важни, майко. Правилно е да бъдеш такава, каквато си сега.
Помирисвам жасмин и се засмивам. Той не принадлежи на това красиво място, този смях. Има прекалено много отчаяние в него.
– В какво съм се превърнала? Бягам в главата си на място, което не съществува, но е по-реално за мен от истинския свят, и говоря със светещо бебе богословче, което в действителност е просто сбор от клетки в корема ми. Предполагам, че съм луда, а?
– Точно това предпазва здравия ти разум, а не те подлудява.
Обмислям тази възможност.
Приближаващи по коридора стъпки ме изваждат от света на светлината. Очите ми бързо се отварят и отново попадам в мрака.
Не, не, не, дръж си очите затворени този път! Такъв беше планът!
– Създайте си победи – беше ни казал Барнаби Уолъс. – Няма значение дали са малки, или големи. Важното е да можете да ги усетите. Мъчения, пленничество, те ви отнемат разни неща. Намерете такива, които да пазите. Може да са малки парченца неподчинение. Докато чувствате, че правите нещо, за да се подготвяте за евентуалното бягство, вероятно ще останете с всичкия си.
Стъпките приближават и аз стискам силно очите си. Стъпките спират и се включва осветлението. Дори през затворените ми клепачи пак е ослепително. Чувам отключването на резетата. Отварям едва очи. Светлината не ме заслепява.
Добре! Добре!
Отварям очи, но се преструвам, че както винаги, съм дезориентирана и заслепена. Вратата се отваря и гледам, като се опитвам да изглеждам, че не съм способна на това. Виждам Дали за първи път. Едновременно съм въодушевена и разочарована.
Той е дребен мъж, облечен с провиснало яке над тениската му, с торбести сини дънки и туристически обувки. Носи ски маска на лицето си, която скрива чертите му. Приближава ме с електрошоковия пистолет, а аз търся някакви други отличителни черти, докато се преструвам, че съм сляпа. Забелязвам нещо точно преди пистолетът да ме уцели във врата. Едва забележимо е и не съм напълно сигурна дали е реално. Нямам достатъчно време да го осмисля в цялост, преди тялото ми да започне да се гърчи и да падна.
Зашеметява ме отново – два пъти. Зрението ми е потопено в сивота и наистина ослепявам.
Миг по-късно усещам убождането на игла и в главата ми като бомба експлодира бяла светлина. Потъвам в нея.
* * *
Събуждам се, както преди, с лице надолу, окована, завързана. Потръпвам при мисълта, че отново ще бъда бичувана. Чудя се какво съм направила, за да си заслужа наказанието?
Внимавай с това „заслужа“, Барет. Така мислят затворниците. Така мислят и жертвите. Не заслужаваш нищо от случващото ти се.
– Вероятно се чудиш защо си тук, номер 35 – измърморва Дали. – Не се тревожи. Не съм те довел, защото си в нарушение. Ти беше примерна единица.
Единица. Номер 35. Просто складирам месо.
– Тук си, защото ще ти дам право на избор. Ще те накарам да решиш кого да осакатя и да пусна – теб или номер 36.
– Кой е номер 36?
– Другият млад агент, когото доведох след теб.
Сърцето ми се свива. Лио?
– Кого да осакатиш и да пуснеш? Не разбирам.
– Виждала си какво правя. Дейна Холистър е пример за това.
Коремът ми отговаря вместо мен. Върти се опасно.
– Не искам да вземам това решение. – Устата ми е пълна със слюнка и горчивина. Опитвам се да преглътна.
– Ако не решиш, тогава ти си решението.