Причернява ми пред очите и почти изпадам в безсъзнание. Светът е целият в памук.
– Защо?
– Те продължават да ме преследват. Трябва да изпратя още едно съобщение.
– Няма да проработи. Няма да те послушат, не виждаш ли? Няма смисъл да правиш това, ако то няма да промени нищо.
– Така или иначе ще се случи. Въпросът е кой да бъде?
– Защо аз трябва да взема решението?
– Хвърлях монета. Ти спечели.
Не мога да говоря за момент. Ще ми се да заплача. Изгонвам това желание.
– Защо... защо съм в тази стая?
– Ще го доведа тук и след това ще ви оставя сами за пет минути. Можеш да му кажеш за избора, който трябва да направиш, или пък не. Оставям те сама да решиш. Нямате право да обсъждате бягство. Когато петте минути изтекат, ще се върна. Ще го отведа обратно в стаята му и ще те попитам какво е решението ти. Процедурата ще се изпълни един час по-късно.
Чувствам се притисната в ъгъла, паникьосвам се. Трудно ми е да си поемам въздух.
Пет минути? Един час по-късно?
И най-лошото: процедурата. Мрачна и безпристрастна дума, която говори за загуба на същността на този човек. Тя е като скалпел, лъскава и остра, изработена от кошмар.
– Защо ни даваш време заедно?
Това е единственото ми останало оръжие, което не знам дали ще мога да използвам по-късно: способността ми да го разбирам. Защо Дали е Дали? Какво се крие под маската на парите и практичността, нещо кикотещо и лигавещо се? Или създание, което се прекланя на мантрата „Убивам, следователно съществувам“?
– Защото не съм жесток човек, номер 35.
Жестоките постоянно изпитват нужда да докажат, че не са такива. Запомням отговора му. Деперсонализацията е характерна за него. Това е полезно.
Или е просто мисъл, която ще умре в мрака заедно с теб.
– Стига толкова въпроси. Разбра ли какво ти казах?
– Да.
– Много добре. След малко ще го доведа. Той ще остане с лице надолу върху масата. Ще му махна превръзката от очите, за да може да те вижда. Ще те преместя при него. Краката ти ще бъдат оковани, а китките ти ще бъдат в белезници на неговата маса. Разбираш ли?
Време, време, нуждая се от повече време. Но не разполагам с такова.
– Да, разбирам.
Дали излиза без повече приказки. Отива да заслепи, зашемети и упои Лио.
Какво ще правя?
Паниката се превръща в нещо още по-далечно. Появила се е стена от нереалност и скованост между мен и острите ръбове на ужаса ми.
Какви са факторите? Изброй ги.
– Едно – прошепвам аз, – той изпълнява нещата, за които говори. Две: мога да реша дали да съм аз или Лио. Ако не реша, ще съм аз.
Това е. Няма други фактори.
Какво да направя, бебче? Кажи ми, моля те. Помогни ми.
Бебето не отговаря и не мога да накарам нито поляната, нито светлината да се появят зад очите ми сега. Опитвам се да си спомня нещо от думите на Барнаби Уолъс, което да ми помогне в тази ситуация, но намирам единствено страх.
Лицето на Лио изплува съвсем ясно пред мен. Виждам го как се усмихваше на самолета, на който се срещнахме за първи път преди години. Тогава беше млад мъж с обеца на едното ухо, който се опитваше да не се превърне в институцията, за която работеше. Беше изпълнен с живот, с много живот, който го очакваше. Той се озова в нашата орбита и в резултат на това я напусна помъдрял и опетнен. Беше засегнат от онова, което му разкрихме, вероятно за добро, а може и за лошо.
Лио е тук, защото ме познава.
Аз съм истинска напаст за невинните и младите. Гълъбите кацат на пръста ми и падат мъртви. Мат и Алекса платиха цената за това, че ме обичат. Вероятно и Алън. Ще позволя ли Лио да ми купи живот? Ще плати ли той за бебето ми?
Разтърсена съм от тези мисли, когато чувам приближаващи се тихи стъпки. Дали носи туристически обувки, но стъпва като котка. Лио ще е гол. Босите му крака няма да издават звук върху пода.
– Легни на масата, номер 36.
Лио измърморва нещо и според мен се подчинява. Чудя се какъв наркотик използва похитителят ни. Винаги съм предполагала, че ни носи дотук.
Дрънчат вериги, чува се още мърморене. Пауза, разнасят се тихи звуци, които ме приближават. Дали ми маха превръзката от очите. Гледам право в Лио. Очите му са полузатворени, а устата отворена. Лигави се.
– Сега ще те преместя при него. Готова ли си?
– Да.
Той маха оковите от глезените ми. Маха и ремъците от кръста ми.
– Ще ти освободя ръцете. Ще седнеш на масата, а аз ще застана зад теб. Държа електрошоков пистолет. Ако се опиташ да избягаш или да направиш нещо, което не ми харесва, ще те зашеметя, ще те завържа отново за масата и ще те наказвам един час. Разбираш ли, номер 35?