36
Идва време, бебче. Това казва Нийл Йънг. Идва време да живееш и време да умреш. Идва време да полудееш, мамка му.
Бебето мълчи. Вече няма светлина на тази поляна. Слънцето е затъмнено от луната и хвърля светлина само по кръглите си краища, като по този начин къпе света в приглушени сенки. Дърветата са останали без листа, а клоните им са се изкривили и пукат на силния и постоянен вятър. Цветята ги няма и на хоризонта се е настанил тристаметров облак от прах, който приближава на забавен кадър към нас. Бебето остава неясно и безлико и е само наполовина осветено като всичко останало.
Лио беше погубен преди седмица. Избрах себе си пред него, макар че постоянно си повтарям, че ако не бях бременна, щях да заема мястото му. Не знам дали е истина, но ми помага да не си прегриза вените със зъби.
– Решавай – каза ми Дали.
Печелех време с мълчание. Знаех какво ще кажа, но не исках да го изрека.
– Кажи ми какво е решението ти до десет секунди, или ще си ти – прикани ме похитителят ми.
– Не ме карай да го правя – отвърнах шепнешком аз.
– Пет секунди.
Четири, три и накрая проговорих.
– Лио! Вземи него, шибаняко! – Разплаках се и продължавах да плача, когато ми свали белезниците и ме върна обратно в мрака на килията ми. В моя дом.
Вината ме премазва и продължава да ме тормози всеки божи ден. Дали не дойде да ми каже, че е приключил, но нямам никакво съмнение, че го е сторил. Той може да си играе игрички, но те не са такива. Прави каквото обещае, когато става въпрос за жестоки действия.
Сънувам Лио. Вече не сънувам Томи, Бони или Алън. Сънувам Лио. Сънувам усмивката му и след това го гледам как се отпуска и от брадичката му потича лига, а очите му са пълни с бурните ветрове на нищото. Заспивам по гръб. Събуждам се свита на топка.
Нищо не се е променило в обстановката ми. Дишам мрак. Правоъгълникът светлина се появява три пъти на ден. Ям. Отделям. Тренирам. Говоря на бебето под затъмнението и дневните звезди и сънувам Лио, който е изгубил себе си като човек. Криста, приятелката му, понякога се появява в тези сънища. Тя ме сочи с обвинителен пръст и се смее като хиена, след което прегръща Лио като бебе и го отвежда в гора от мъртви дървета. Търся своите малки победи под съпровода на Барнаби Уолъс, но победата в тези дни е горчива.
– Кога ще започнеш да се показваш, бебче? И какво ще стане, когато го направиш?
Не изглеждах бременна с Алекса, докато не влязох в четвъртия месец. Какво би направил Дали с бременна затворничка? Имал ли е подобен случай преди? Сигурна съм, че не искам да науча отговорите на тези въпроси. Богът на Дали е прагматизмът. Ще направи най-рентабилното нещо.
– Вероятно ще ми позволи да те задържа. – Потрепервам при мисълта Дали да го няма, когато започна да раждам. Да родиш в тъмнина, да търсиш детето си на сляпо и да го долепиш до гърдата си, без дори да видиш лицето му. – Затова ли не мога да те видя, бебче? Не мога да ти придам форма, защото не съм сигурна дали ще имаш такава.
Бебето остава мълчаливо. Простенвам насън и очите ми се отварят. Събуждам се в мрака и се насилвам да заспя отново.
Нереалността е по-добър свят от този.
* * *
Минава още един ден, преди да се появи отново. Светлината ме заслепява, Дали ме зашеметява с пистолета и ме упоява. Пропадам в нищото и се събуждам с лицето му пред мен. Явно масата може да се вдига до вертикална позиция. Той ме оглежда. Отново е със ски маска, яке и туристически обувки.
– В крайна сметка излезе права. Продължават да ме преследват, номер 35. Много са упорити.
Не казвам нищо. Прекалено съм изплашена.
– Превърна се в пречка за операцията ми. Трябва да се отърва от теб.
– Недей, моля те – изграквам аз. Гърлото ми е почти затворено от ужас.
– Няма да изпълня процедурата върху теб, номер 35.
Облекчението ми е изключително дълбоко, толкова отпускащо, че едва не изпразвам мехура си. Предпочитам да умра, отколкото да родя детето си в това състояние. Лио беше прав.
– Ще ме убиеш ли? – питам аз.
– Не. Ще те пусна.
Объркване. Също като при Хедър Холистър, това е отклонение. Благодарна съм му за наличието му, но няма никаква логика в него.
– Защо?
– Ще те запомня с нещо, номер 35 – продължава Дали, като пренебрегва въпроса ми. – Това няма да те спре да си вършиш работата, но ще послужи като последен пример за теб и останалите: преследвайте ме и ще ви накажа.
Ръцете му са зад гърба му. Показва ги. Облечени са в ръкавици и в дясната има нож. Не казва нищо повече. Застава от едната ми страна и с едно-единствено движение отрязва кутрето на дясната ми ръка, под първото кокалче.
Изпищявам на мига и не мога да се спра. Започвам да изпадам в безсъзнание и отново виждам онази отличителна черта, която забелязах преди няколко дни, но не бях способна да разгранича. Осъзнавам какво е точно, преди да изпадна в безсъзнание, в това така желано състояние.