– Четири милиграма ативан, интрамускулно – излайва той. – И не я връзвайте.
Екипът веднага променя подхода си, за да изпълни новите нареждания без никакви възражения, и аз се отдръпвам назад, за да ги оставя да си свършат работата. Жената вие, докато я държат и забиват иглата в ръката ѝ. Тя продължава да се съпротивлява още малко, след което се успокоява. Пускат я внимателно. Дишането ѝ се забавя, а очите ѝ отново се затварят.
– Докторе – привличам вниманието му аз. – Съжалявам, но има още нещо. Искам да я проверите за следи от сексуален тормоз. Щателна проверка, ако обичате.
Той се съгласява и се обръща към пациентката си. Едва тогава забелязвам нещо на пода под носилката. Навеждам се, за да го вдигна. Оказва се лист бяла хартия за писма, сгънат на квадрат. Отварям го и виждам напечатан с черни букви текст.
Доставката пристигна, както обещах. Спазвай правилата. В отговор на въпросите, които ще възникнат по-късно: да, има още; да, ще ги убия, ако ме погнеш. Радвай се на това, което ти давам.
Оглеждам отново нощницата на жената и забелязвам един страничен джоб. Навярно бележката е паднала от него. Сгъвам я и я прибирам в якето си.
Игри. Много от тях обичат игрите.
Наблюдавам, докато медиците работят над жената, и се чудя какво им има на тези хищници, защо им е нужно да откраднат живота на друг човек? Не е ли достатъчно да го изнасилят? Защо е необходимо това пълно унищожение?
Въпросът ми е глупав, той е едновременно смесица между риторичен въпрос и самозалъгване. Знам всички отговори на всички въпроси. Ако не конкретните, то поне основните.
Всичко е съотношение. Математическо изчисление. Колкото по-голяма е деградацията, толкова по-силно е сексуалното опиянение. Наистина няма голяма разлика между тези хора и онези, които се друсат с амфетамини и хероин. Много изнасилвачи и серийни убийци говорят за своето първо изнасилване или убийство като за свой апогей. Първият опит е най-опияняващ и с всички останали просто се опитват да го пресъздадат.
Провеждам разпити на заловени серийни убийци, които Отделът за анализ на поведението осъществява. Свързваме се с тях, караме ги да попълнят един въпросник и след това се опитваме да ги убедим да се съгласят да запишем разпита. Някои не са заинтересовани, но повечето са. Как биха могли да откажат – те са зли нарциси.
Един от мъжете, които разпитвах, пазеше записи на писъците на жертвите си. Нищо друго. Нямаше снимки, видеа на изнасилванията и убийствата, нито пък някакви трофеи. Изпитваше истинско задоволство да слуша отново и отново писъците на жертвите си с публика.
Той беше дребен и дебел мъж на име Бил. Носеше очила – от онези старомодните с рогови рамки – и беше в началото на петдесетте си години. Бях виждала негови снимки отпреди затвора, когато е бил семеен мъж като някои от тях. На една от снимките беше със съпругата си, която приличаше на темерут. Беше я прегърнал и се усмихваше на фотоапарата. Намираха се в предния си двор, в ясен калифорнийски ден. Той беше облечен в риза, дънки и кецове. Панталоните му се държаха на тиранти.
Три неща ми направиха впечатление в тази снимка. Първото беше датата: тя бе направена, докато Бил беше държал предпоследната си жертва. Той отвличаше жени на средна възраст с тъмни коси и големи гърди и ги държеше в шумоизолиран багажник в шумоизолиран склад в задния двор на имота си. Преди време си купил земя в Апъл Вали с площ от почти четири декара.
Второто беше усмивката му. Това беше усмивката на благ човек. Нямаше нищо в него (освен може би отчаяният поглед на съпругата му), което да подсказва, че трябва да внимаваш с него. Бил не беше съседът, когото да държиш под око. Той беше оплешивяващ мъж на средна възраст, чиято единствена нетактична постъпка можеше да бъде някоя мръсна шега в грешния момент, за която щеше да се извинява до припадък.
Последното нещо беше коремът му. Не че беше много голям, но беше мазен и не се вписваше в цялото му телосложение. Лицето му не беше дебело, както не бяха дебели ръцете и краката му. Коремът му беше като на троловете от приказките. От него ми се свиваше стомахът заради всички факти, които знаех.
Последната му жертва, Мери Бут, беше оцеляла. Именно нейните показания успяха да закопаят Бил. Имаше някои неща в тях, които нямаше как да не си спомням, когато погледнех снимката. Разпитите с нея бяха записани и ги слушах седмица преди срещата си с престъпника. Чувах гласа ѝ в главата си, докато гледах усмихнатото му лице и дебелия му корем.
Алън беше човекът, когото повикаха да разпита Мери. Не ние заловихме Бил, но колегата ми беше най-добрият в разпитите както на жертви, така и на престъпници, а нейните показания бяха от изключителна важност.