И прави последното нещо, което съм очаквала от него. Разплаква се. Мълчаливо изразява тъгата си, като оставя сълзите си да покапят по кожата ми. Това направо ме разтърсва. Имам чувството, че присъствам на нещо, което природата не позволява, като черно слънце или дете с нож в ръката и усмивка на лицето.
Всичко свършва също толкова бързо, колкото е започнало. Томи отново ме целува по ръката, избърсва очите си с длани и става.
– Какво искаш да облечеш?
Помага ми с дрехите, когато се нуждая от помощ. Изважда резервния ми пистолет от сейфа. Най-накрая ми показва мобилния ми телефон.
– Дали ти го остави заедно с документите на ФБР агент. Техниците ги провериха. Чисти са.
– Благодаря ти.
Поглеждам се в огледалото. Сбръчквам лице от ужас.
– Грозна съм!
Томи застава зад мен и слага мазолестите си, но нежни длани от двете страни на голата ми глава. Целува горната ѝ част.
– Жива си. Косата ще порасне отново. А и никога не си грозна. – Той отстъпва назад и поглежда часовника си. – Трябва да се размърдаме. Ще се видим долу.
Оставя ме сама с отражението ми. Думите му са едновременно недостатъчни и повече, отколкото имам нужда. Ще се тревожа, докато косата ми не израсте отново, но думите на Томи ще кънтят в главата ми и ще ме успокояват. Думите му и сълзите, които проля за мен, за които съм наясно, че никога повече няма да говорим. Те бяха дар, който да ценя, и още нещо, заради което да убивам.
38
Сладкишче!
– Шефке!
– Смоуки!
Само Джеймс мълчи, но погледът му се задържа по-дълго от обичайното върху мен. Предполагам, че това е неговата версия за топло посрещане.
Ръката на Алън е в слинг. Дали е бил мил с него, прострелял го е само с два куршума – един в рамото и един в горната част на гърдите. Това ме кара да се зачудя: бил е мил с Алън, но не и с мен? Защо? Знаел е, че раната на колегата ми не е била фатална. Защо ме подразни, като ми каза, че не знае какво е състоянието му?
– Не мисля, че хромът ти отива, шефке – оглежда ме Кърби с критично око. – Бяла си като корема на риба.
– Кърби – смъмря я Кали. Сюрреалистично е колежката ми да скастря някого, че се закача с мен.
– Успокой се, Кали – казвам ѝ аз. – Не съм чак толкова чуплива.
Поне не докато лампите светят.
– Ами – отвръща колежката ми.
Кърби я удря по ръката.
– Притесняваше се за теб, това е всичко. Доста е мекушава точно както очаквах.
– Удари ме още веднъж и ще видиш колко съм мекушава – подсмърча Кали и замята косата си назад.
Кърби се ухилва.
– Време е да си вървя. Просто исках да кажа „здрасти“. Отивам да проверя момчетата си. – Тя се спира до мен и ме сбутва с дупето си. – Може би вече трябва да ти викаме Барет Деветопръстата, шефке. Какво ще кажеш? – Излиза през вратата, преди да ѝ отговоря.
Оставам сама с екипа си. Всички са сериозни. Харесваме Кърби, но тя не е една от нас. Време е истинските ни лица да излязат наяве.
– Много съжалявам за хлапето – казва Алън.
Кали въздиша.
– Лио се превръщаше в добър мъж.
– Няма да раздадем правосъдие в негово име, ако само си говорим – казва Джеймс, който ни попарва с малко по-сурово от обичайното си нетърпение. Поглеждам го и за миг като че ли улавям тъга в очите му, която бързо изчезва. – Да намерим онзи, който му причини това. Ти си най-добрият ни и най-нов свидетел. Какво можеш да ни кажеш за него?
Ще ви кажа всичко освен нещото, което видях. Защо ли? Все още не знам. Такова е предчувствието ми и един глас в подсъзнанието ми нашепва да постъпя точно така.
– Пропускаме нещо за него, за това кой е той – започвам аз. – Противоречията. Автомобилните катастрофи. Отпечатъците. Пускането на Хедър Холистър и мен. Ако продължаваме да работим с презумпцията, че е въплъщение на прагматизма, тогава трябва да допуснем, че всички тези неща са целенасочени, че служат на по-висша цел. Другата страна на нещата е, че е възможно да сме грешали от самото начало.
Разказвам им всичко, което си спомням относно пленничеството си. Пропускам подробностите за окъпаната от слънцето поляна и теологичните дебати с бебето.
– Отново – размишлява на глас Джеймс – имаме садизъм. Отрязал ти е пръста. Странно е.
Алън свива рамене.
– Може би не е. Онова, което прави, само по себе си е извратено. Може би в крайна сметка садизмът е олтарът, на който се моли, и парите като мотивация са просто димна завеса, начин да скрие истината от всички. Дори от себе си.
– Много от тях изпадат до невероятни самозаблуди – казва Кали.
Освен онези, които не се срамуват от това, което са. Дали е точно такъв. Той знае какъв е, и не се тревожи за следващия си живот.