– Добре.
Като че ли не му пука.
Не следва никакъв друг отговор, затова се обръщам да си вървя. Хвърлям последен поглед назад и го улавям да ме гледа. Шокирана съм от тъгата, която се спотайва в очите му. Сякаш вече скърби за загубата ми.
Защо? Да не би да знае нещо, което аз не?
39
Трудно ли беше? – пита ме Алън, докато шофирам. Предложи ми той да кара, но имам нужда от контрола и от скоростта.
– Искаше да си остана у дома. Даже ми заповяда да го направя.
– И?
– Отказах. Той склони.
Алън изглежда объркан.
– Просто ей така?
Стискам волана с деветте си здрави пръста. Раненият тупти.
– Не. Каза ми, че ако се проваля, ще ме уволни. Може ли да ми изкараш два адвила от чантата ми?
След известно търсене ми подава две хапчета. Не ми предлага мъдрости, а само мълчание. Двамата гледаме как пътят изчезва под нас. Небето е типично по калифорнийски изпълнено с надежда, винаги е синьо и благословено от слънцето.
* * *
Спираме на паркинга на затвора. Наполовина пълен е. Няколко души, предимно жени, някои от които с деца, вървят към или от колите си. Никой не изглежда особено щастлив.
– Ама че място – отбелязва Алън. – Направо да го заобичаш.
Тук небето сякаш не е толкова синьо, а слънцето като че ли се мръщи и не иска да пече толкова ярко.
– Добро място за него.
– Така е – съгласява се колегата ми. – И за други като него. Виж, когато приключим този случай, напускам. Ще се пенсионирам.
Обръщам се рязко към Алън, шокирана съм.
– Ще се пенсионираш? Защо?
Той ме гледа със смесица от съжаление и... какво? Недоумение? Да.
– Защо ли? Сериозно ли ме питаш? – Сочи ръката си в слинга. – Случи се отново, Смоуки. Бях прострелян. Мозъкът на Лио беше пробит. Ти загуби половин пръст и известно време беше измъчвана, докато носиш дете, за бога! – Алън поклаща енергично глава. – Стига толкова. Цената е прекалено висока. Трябва да помислиш за същото.
– Да напусна ли? Не. Никога.
– Защо? Кое е толкова важно в тази работа, че не можеш просто да си тръгнеш? Определено изпълни дълга си.
Извивам ръце на волана и мисля за отговора си.
– Едно време го правех, защото знаех, че злото съществува. Разбираш ли ме? Не говоря за морал и религия. Говоря за разбиране. Увереност. На този свят има хора, които съществуват – наистина съществуват – за да нараняват другите. Наясно съм с това. Няма как да го залича от главата си. И трябва да направя нещо по въпроса.
– Разбирам какво имаш предвид.
Пръстът ми започва да пулсира още по-силно. Надявам се ибупрофенът да помогне.
– А сега? Каква е истината ли? Тази работа е всичко за мен. Страхувам се да остана сама със себе си. Ако не работя, ще трябва да прекарвам прекалено много време с мен. Какво ще се случи тогава?
– Ще се излекуваш, ще обичаш съпруга си и дъщеря си и ще отгледаш бебето си. Не е лоша сделка, ако ме питаш мен.
Ако някой друг ми беше задал тези въпроси и ме беше разпитвал по този начин, щях да заема нападателна позиция. Алън е различен. Той ме познава най-добре от всички и остана мой верен приятел.
– Държа се на косъм, Алън. Оценявам загрижеността ти и ти обещавам, че ще си помисля над предложението ти, но сега ще дам всичко от себе си, за да приключа това. Ще ме подкрепиш ли?
– С теб съм до края на случая. Да вървим да го начукаме на този шибаняк.
* * *
Холистър е променен човек, но не към по-добро. Ако пропадането му започна по време на разпита в дома му, то е завършило тук.
Дясната страна на лицето му е цялата в синини. Липсват му четири от горните и четири от долните зъби. Кожата му е сива, а очите му са изпълнени с безумие и отчаяние.
– Изглеждаш добре, Холистър – казвам му аз. Жестока съм, но просто не мога да се спра. Посочвам синините. – Подарък от приятел?
Отчаянието му е заменено от омраза.
– Майната ти, краво.
– Да не си си хванал гадже? – Продължавам да го притискам аз. – Нека позная, отървал се е от тези зъби, за да може да си пъха по-лесно оная работа, нали? – Алън ме побутва с ръка, за да ме предупреди да внимавам.
Искам да нараня Холистър и изражението му ми подсказва, че съм успяла.
– Майната ти! – пищи той. По бузите му текат сълзи.
Ухилвам се. Жестокостта е като живо същество вътре в мен, нещо демонично и истинско.
– Значи е истина! Вече си нечия собственост. – Усмивката ми става още по-голяма. – Как е задникът ти, Дъглас? Пипна ли вече СПИН?
Той ми се нахвърля и се опитва да прескочи масата. Ремъците не му позволяват. Прилича на куче на каишка. Смея му се, докато Алън наблюдава отвратен случващото се. Дъглас се предава и яростта му изгаря също толкова бързо, колкото е изригнала. Заменена е от отчаяние.