– Шибанякът не ме оставя на мира – измърморва той повече на себе си, отколкото на нас. – Прекалено е голям, като чудовище е. Ако му се съпротивлявам, става по-лошо.
Омразата ми се изпарява, както неговата ярост. Чувствам се изтощена, изцедена.
– Плащаш за греховете си, Дъглас – казвам му аз. – Уби собствения си син.
За моя изненада той кима.
– Да. Права си, мисля. Хедър си получи заслуженото. Но Дейна? И момчето ми? Не, не, те пострадаха заради мен. Станах алчен.
Алън застава между мен и Холистър и се възползва от временното ни примирие.
– Дъглас, искам да те питам нещо. Ако ми отговориш честно, няма да промениш присъдата си, но ще имаш възможност да се реваншираш за някои от греховете си.
Колегата ми приема мълчанието на затворника за съгласие.
– Преди около пет седмици мъжът, когото наричаш Дали, ме простреля и взе агент Барет и още един агент за заложници. Другият агент беше компютърен специалист и той каза на агент Барет, че е убеден, че ти си предупредил Дали за нас.
Холистър се опитва да го скрие дори сега, но виждам истината в очите му. Тя е под формата на лукава светлина, която изразява самодоволството му.
– Лайно скапано – прошепвам аз. Става ми трудно да дишам и в този момент осъзнавам защо те карат да си оставяш оръжието, преди да влезеш в стаята за разпити. Нямам абсолютно никакво съмнение, че ако пистолетът ми беше в мен, Дъглас щеше да е мъртъв милисекунда след като видях тази светлина в очите му.
Той се ухилва. Липсващите зъби правят усмивката му отвратителна. Виждам езика му.
– Той ли ти причини това? Той ли ти отряза косата? Какво друго ти стори?
Разпознавам жестокостта му. В главата ми забиват предупредителни камбани – трябва да сложа край на това, не бива да се държа като него. Но съм безпомощна. Пред очите ми са единствено Лио и изборът, който направих.
Навеждам се напред и заговарям със спокоен глас, в който влагам колкото се може повече обещание.
– Ще умреш тук, Холистър. Ще те чукат до смърт или ще те убият под душа. Ще умреш. Това е обещание.
Усмивката му бавно се изпарява. Виждам несигурността му, последвана от страх. Кимам.
– Точно така.
Той откъсва очи от моите с голямо усилие. Поглежда Алън.
– Просто му изпратих имейл. Обясних му, че вероятно се опитвате да му заложите капан. – Премества погледа си върху мен. – Казах му за нея.
– Как изпрати имейла?
– От библиотеката на затвора. Не би трябвало да имам достъп, но тук се намират някои наистина умни хора. Те си имат начини.
Алън обмисля всичко това. Аз съумявам да си държа устата затворена.
– Много добре, Дъглас – казва му той. – Проблемът обаче е, че ни каза, че нямаш начин да се свържеш с Дали, помниш ли?
Холистър остава мълчалив.
– Има ли нещо на сървърите, с които си работил, за което трябва да знаем?
Ето я отново. Лукавата светлина. Алън също я вижда.
– Дъглас?
– Искам защита. Ще разменя информацията за изолация. – Постоянно си движи ръцете. Изглежда смирен и изплашен. – Моля ви. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Просто ме отървете от него.
Изгарям от желание да скоча на крака и да му кажа да си го начука. Иска ми се да се изсмея в лицето му и да го зашлевя. Но се сдържам и оставям всичко в ръцете на Алън.
– Ето какво ще ти кажа, Дъглас – казва с мек глас колегата ми. – Първо ще накарам специалистите ни да преровят тези сървъри. Ако не намерят нищо и имам нужда от твоята информация, тогава ще се върна и ще си говорим за сделки. Ако се окаже, че нямам нужда от теб – той свива рамене, – просто ще те оставя да се забавляваш наоколо. – Навежда се над него. – Лио Карнс е растение благодарение на теб. Шибай се и умри.
Алън става и тръгва към вратата. Следвам го глуповато.
Спирам се, преди да изляза, и се обръщам.
– Защо? – питам Холистър.
Той ме гледа настървено с пълни със сълзи и омраза очи.
– Защото ти опропасти всичко. – Той става, изпъва ремъците и се разкрещява. Жилите на врата му изпъкват, а вените на слепоочията му пулсират. – Ти опропасти всичко! – продължава да крещи.
Надзирателите влизат бързо в стаята за разпити.
Върнете го в ада. Потрепервам от собственото си задоволство. Но само малко.
* * *
Алън е мълчалив и навъсен, докато пътуваме.
– Съжалявам за случилото се там – казвам аз. – Все още съм... – Въздишам. – Може би заместник-директорът беше прав и не съм готова да се върна на работа. Както и да е, съжалявам.
Той маха с ръка.
– Разбирам те... и това е проблемът. Преди пет години вероятно щях да те докладвам. Но днес? Бях също толкова лош, но не ми пука. – Алън въздиша и отново замлъква.