– Има много складове в този район – отбелязва Алън.
– Можем да елиминираме известните компании – предлага Джеймс. – На тях трябва да се плащат права, а и съществува риск от проверки.
Кимам.
– Добра идея. Е?
– По-добре е от нищо – съгласява се Алън. – Започвай да принтираш, Джеймс. Ще си поделим работата и ще видим какво ще излезе.
* * *
Не намираме нищо в радиус от осем километра. Вълнението замира и заплашва да се превърне в обезкуражаване, но ние сме свикнали с това. Когато ровим в безполезна информация, в девет от десет случая не получаваме нищо повече от безполезна информация. Веднъж на десет пъти обаче намираме диамант. Всички сме попадали на достатъчно диаманти през годините, за да продължаваме да търсим.
Разширяваме периметъра на петнайсет километра. Алън мели от божественото си кафе и прави за всички ни освен за Джеймс, който пие зелен чай. Винаги е бил такъв. Никога не съм го виждала да опитва уиски или кола, нито пък дори глътка кафе. Чай и вода, това е.
Когато го виждам, имам чувството, че е осветено от неонова светлина, и стомахът ми се свива. Прекалено е просто, прекалено привлекателно и ме кара да се запитам отново относно истинските мотиви на Дали.
„Местни складови решения“, пише на листа.
Просто складирам месо. Така ми каза.
Проверявам разстоянието. Само на тринайсет километра от библиотеката е.
– Мисля, че намерих каквото ни трябва – съобщавам аз.
Обяснявам им защо мисля така. На лицето на Кали се изписва отвращение.
– „Складирам месо“? Отврат.
Джеймс взема адреса и го набира на клавиатурата си. Появява се страница с информация.
– В бизнеса е вече повече от двайсет години. Самата сграда е на това място от по-дълго време, но не от кой знае колко.
– Може би я е преустроил – отбелязва Алън. – Ще е много по-евтино за Лос Анджелис да направи точно това.
– Разрешенията за сградата са извадени преди двайсет години – потвърждава Джеймс. – Не се споменава за какво са точно, но са били няколко. Сградата е била от бетон от самото начало. – Натиска още няколко клавиша. – Няма информация за приходите. Това е всичко. Не е достатъчно, за да вземем заповед само на тази база.
– Да вървим да огледаме – казвам аз. – Ще разбера дали е правилното място, а показанията ми ще ни осигурят заповед.
* * *
Земята в Лос Анджелис е кът, както и във всеки друг голям град. Най-добрите са натъпкани сред най-лошите и всички се опитват да живеят в сравнителна хармония. Адресът, на който се озоваваме, се намира на голям имот на една странична уличка на булевард „Виктори“. До сградата е разположена оградена и закована с дъски бензиностанция. Една табела моли посетителите да бъдат търпеливи, докато протича ремонтът. Табелата е очукана от дъждовете и избеляла от слънцето, макар ремонтът на бензиностанцията отдавна да е зарязан.
Половин пресечка по-нататък е булевард „Виктори“, който е оживен по всяко време на деня и нощта. Точно зад ъгъла се намират посещавана видеотека за възрастни, зоомагазин за рибки и аквариуми, галантерия и още много други. Повечето надписи са на английски, но не всички. За разлика от бензиностанцията сградите тук се използват.
Паркирахме на страничната улица и оглеждаме сградата отдалече. Стоя пред колата. Късен следобед е. Слънцето още грее, но вече е по-ниско в небето и хладен вятър целува голата ми глава.
Това ли е мястото? Тук ли се случи всичко?
Оградата изглежда същата, но започвам да осъзнавам колко малко всъщност съм видяла. Дали е брилянтен, както на няколко пъти отбеляза Джеймс. Телената ограда е заключена с катинар.
– Е? – пита Джеймс.
– Трябва да погледна от правилния ъгъл, за да съм сигурна.
– Тогава го направи.
Повдигам вежда. Над горната ми устна избиват капки пот. Разкъсвана съм от противоречащи си емоции. Изплашена съм.
– Имаш предвид да се покатеря? Това е нарушение на закона, Джеймс.
Той извръща поглед.
– Лио Карнс беше агент. Ти също си агент. Ако не го накараме да плати за това, тогава всички сме в опасност. Смятам да използвам собствения му прагматизъм в този случай.
Поглеждам Кали и Алън.
– Какво мислите вие двамата за това?
– Адът явно е започнал да замръзва – казва колежката ми, – защото съм съгласна с Джеймс.
– Знаеш какво е моето мнение – отвръща Алън.
Поглеждам отрязания си пръст и извивам ръка. Боли ме.
– Не мисля, че ще успея да се покатеря.
– Можем да отрежем катинара – предлага Алън.
– Не. Ами ако е вътре и наблюдава входа? Дори да не е, може да се върне, докато вадим заповед, и да види, че сме го отрязали?
– Права си. Тогава какво ще правим?