Използвам ръката си като козирка и оглеждам околността. Бензиностанцията е отдясно.
– Какво ще кажете да отрежем катинара на бензиностанцията?
* * *
Намираме железария на една пресечка от местоположението си и купуваме болторез. Прерязваме веригата, а не катинара, за да оставим впечатлението, че оградата все още е заключена.
– Нищо няма да излезе от това – казвам аз и влизам в имота.
Минавам покрай онази страна на бензиностанцията, която е паралелна на „Местни складови решения“, и стигам до задната част на имота. Притискам лице до телената ограда и надниквам към бетонната сграда. Виждам ролкова врата, която е достатъчно голяма, за да мине автомобил. Обръщам се с гръб към нея и оградата. Клякам, за да съм на нивото, на което бях в багажника на колата му. Вторачвам се в небето и търся сигурност. Не виждам нищо, за което мога да се закълна.
Знаеш, че това е мястото. Направи каквото трябва.
През всичките ми години на агент винаги съм се гордяла с факта, че нито веднъж не съм нарушавала закона, за да постигна целите си. Претърсванията са били осъществявани на база получена заповед. Арестите винаги са включвали прочитане на правата и тези права са били зачитани.
Какво е една малка лъжа, ако планът е да го убиеш така или иначе?
Нещо вътре в мен отговаря, но аз го блокирам. Отивам в предната част на имота и излизам през портата.
– Това е мястото – казвам аз. – Тук ме доведе Дали.
– Бравооооо – измърква Кали. – Да вървим да вземем заповед, екипа на мъжлето ми и много оръжия.
Тъкмо съм напът да се съглася с нея, когато чуваме силен шум като изстрел. Всички посягаме към оръжията си.
– Дойде от сградата на „Местни решения“ – казва Алън.
– На мен ми се струва като основателна причина да влезем – отвръщам аз. – Джеймс, прерязвай веригата.
Той не се поколебава нито за миг, никой от екипа ми не го прави и това, ако не друго, ме кара да се замисля за миг. Аз съм тяхната шефка. Аз издавам заповедите. Трябва да се оттеглим и да повикаме подкрепление. Трябва да оставим момчетата с големите оръжия да си свършат работата.
Разнася се втори изстрел и заличава всичките ми съмнения.
Изваждаме оръжията си.
Нов изстрел.
– Господи – измърморва Алън. – Възможно ли е да екзекутира пленниците си?
– Давайте! – нареждам аз.
Джеймс отваря портата и всички тръгваме в колона по един към предната врата. Опитвам топката.
– Заключена е! – прошепвам и соча надясно. – Да заобиколим.
Хукваме към дясната страна на сградата. Потта се стича по главата ми. Сърцето ми блъска като чук в гърдите. Зъбите ми тракат и ми е едновременно топло и студено.
Стигаме до ролковата врата.
– Пробвай я – казвам на Джеймс.
Той я хваща долу и за наша изненада я отваря без никакви проблеми.
Веднага разпознавам вътрешността на сградата. Сърцето ми подскача в гърдите.
Тук се появи мракът.
– Той ме доведе тук – казвам аз. – През онази врата се влиза в основната част на сградата.
Джеймс хуква към нея и я опитва. Тя също се отваря без никакъв проблем. Пръстът ме боли и за миг ми се иска все пак да бях изпила един перкоцет. В главата ми се активира аларма.
– Прекалено е лесно – казвам на Джеймс и слагам свободната си ръка на гърба му. – Да я караме по-бавно.
Той ми се намръщва. Кима. Поема водачеството и влиза. Зад него съм. Кали и Алън ме следват по петите. Тръгваме по коридора и минаваме покрай трите врати, които си спомням, след което завиваме надясно към стълбището. Изкачваме го и стигаме до горе. Вдясно е вратата, която води до коридора, на който се намираше моята килия. Вляво има друга врата.
– Вляво – прошепвам аз.
Джеймс я отваря и влизаме в по-дълъг коридор. Има врати от двете страни. Стомахът ми се свива, когато виждам катинарите и резетата.
Колко са? По десет от всяка страна? Всички ли са заети?
Започва да ми се повдига, но се опитвам да не обръщам особено внимание на това. Вървим по коридора, докато не завива и пред нас не се откриват само две врати – една в края и една на стената вдясно. Тази вдясно е отворена. Джеймс слага пръст на устните си и бавно се приближава до нея. Подушвам кръв и смърт, миризмата на лайна и метал. Джеймс влиза в стаята. Пистолетът трепери в ръката му. Следвам го. Тук миризмите са по-силни.
Едва не припадам, когато виждам двете маси и двете жени на тях.
Това е мястото, на което ме накара да избирам.
Накланям се на една страна и повръщам. Не заради жените с пресни рани от куршуми в челата, а заради спомените. Зрението ми се размазва и падам на коляно.
– Добре ли си? – пита ме шепнешком Алън.