Не мога да му отговоря. Соча коридора. Трябва да проверим още една стая.
Разнася се поредният изстрел, четвърти, последен и най-силен от всички. Джеймс и Кали излизат от стаята, за да отидат в другата. Чувам отварянето на врата и нищо повече след това. Насилвам се да изгоня проблясващите бели светлини зад очите си. Поляната ме зове, може би бебето ми ме чака там, но сега не е моментът за това. Излизам от стаята на нестабилните си крака. Другата врата е широко отворена.
– Какво намерихте? – провиквам се аз. – Всички добре ли сте?
– Ела тук – провиква се в отговор Кали, но гласът ѝ е спокоен. – Ела да видиш сама.
Влизам в стаята. Главата и пръстът ме болят. Помещението е голямо и е превърнато в офис. Почти не е обзаведено. Подът е гол, както и стените. До евтино бюро, направено от материал имитация на дърво, се мъдри една-единствена картотека. Зад компютърния монитор е седнал мъж. Мозъкът му е опръскал стената зад него.
– Страхливец – измърморва Джеймс. – Вероятно е знаел, че идваме. – Разочарован е. Разбирам го. Аз също исках да убия Дали.
– Какво ще кажеш? – пита ме Кали. – Разпознаваш ли нещо в него?
Навеждам се напред. Виждам простреляно чело над чифт изненадани очи и отпусната уста. Този мъж е в края на четиресетте или началото на петдесетте си години. Косата му е късо подстригана. Може да се каже, че е красив донякъде, но предимно незабележим. Всичко съвпада с изключение на най-важното нещо, което забелязах и не съм казвала на никого. Преди не знаех защо го скрих от останалите. Вече знам.
– Да – отговарям аз. – Той е. Това е Дали.
Всъщност това е лъжа, но няма проблем. Мисля, че вече разбирам всичко.
41
Томи, Кърби и аз сме седнали в дневната ми. Бони е при Алън и Елейна за няколко дни. Те смятат, че така ми осигуряват време, за да се възстановя от случилото се. Истината е, че ми трябва време, за да направя необходимото.
– Знаел е, че идваш, защото е следил джипиес чипа в телефона ти – казва Томи. – Техниците не откриха нищо, когато провериха апарата, защото е нямало нищо за откриване. Той просто е следил сигнала ти. Малко обратна телеметрия ни осигури необходимото.
Кърби ме изучава с неразгадаем поглед, докато прави балончета с дъвката си.
– Сигурна ли си за това, шефке? Аз нямам проблем, но тази територия е нова за теб. – Тя кима към Томи. – И за теб.
– Сигурна съм – отговарям аз.
Томи не казва нищо.
– Оки-доки – заявява Кърби и се ухилва. – Да яхваме метлата.
* * *
Ерик Келерман. Това е името на мъжа с пръснатия мозък. Бил е на четиресет и осем, сирак, който не е бил осиновен от никого другиго освен от града и е бил изритан, когато е навършил осемнайсет години. Намерихме изобилие от доказателства.
Отпечатъците му съвпаднаха с онези от вътрешната страна на чувалите за трупове. В имота му в Лос Анджелис бяха открити видео записи и снимки на автомобилните катастрофи заедно с поезия, в която беше описал как да гледаш автомобилни катастрофи, е по-възбуждащо от секса с коя да е жена. Намерихме сандък, в който имаше повече от петдесет хиляди долара в брой. Най-накрая в едно от чекмеджетата в бюрото открихме найлонова торбичка с неговите отпечатъци по нея, в която беше отрязаната част от кутрето ми. Всички доказателства бяха категорични.
– Симфорофилията го закопа – отбеляза Джеймс. – Статистическата вероятност някой друг да има същата тази парафилия на това място, комбинирана с всички останали фактори, клони към нула. Той е бил Дали.
Жертвите бяха най-лошото от всичко. Три жени, изчезнали преди години и в по-лошо състояние от Хедър Холистър. Съпрузите на тези жени бяха арестувани. Не всичките се пречупиха бързо, но в крайна сметка всичките се пречупиха. Те бяха страхливци по природа, нарциси, които съжаляваха най-много за това, че са били хванати. Историята на всеки от тях беше една и съща, просто я пееха в различна тоналност.
Нямаше никакви следи към местоположенията на сградите в Орегон и Невада. Нямаше проблем. Аз, Томи и Кърби ги открихме сами. Потрудихме се малко, но ги намерихме. След като свършехме онова, което бяхме планирали, щяхме да изпратим анонимно информация къде могат да бъдат открити.
Помолих за отпуска и тя ми беше осигурена без никакъв проблем. Мисля, че заместник-директорът Джоунс беше прекалено доволен от молбата ми, за да заподозре нещо. Надявам се. Директорът Ратбън искаше първо да направим пресконференция, но склони, когато настоях, че не съм във форма да се появявам пред камерите.
– Добре – съгласи се той. – Върви си у дома, почини си. Вземи се в ръце. Но не си пускай прекалено дълга коса преди конференцията. Ще направи сериозно впечатление. Ще я използваме за целите си.