Тя завърта очи.
– Успокой се, шефке. Работиш с професионалистка, забрави ли? Колата ни е с фалшиви номера. Ще я унищожим, когато си свършим работата. Вие двамата си сложете шапките на главите и сме готови. Доверете ми се.
Нямам ѝ доверие, нямам доверие на нищо от това, но нямам и избор. Кърби е убиецът в групата. Тя убива от много дълго време и е много добра в работата си.
– Добре – въздишам аз. – Ще правим каквото кажеш.
– Просто се отпуснете и изчакайте да ви се обадя. Или ще ви звънна по мобилния, или ще ме видите да сритвам вратата. Става ли? – Кърби ни намига още веднъж и слиза от колата.
– Луда работа – измърморва Томи.
– Аха.
Наблюдаваме я как отива до вратата на къщата и почуква. Минава известно време. После още малко. По главата ми избиват капчици пот, които ме ядосват.
Вратата се отваря. Не виждаме домакина, но Кърби бърка под якето си, връхлита вътре и изчезва в къщата.
– Господи – изумявам се аз.
Няма и следа от колебание. Като се има предвид коя е Кърби и с какво се занимава, подобна гледка ме обезпокоява – тя е нагледен пример колко бързо може да бъде погубен някой.
Минават около пет минути, преди мобилният ми да иззвъни.
– Дали е обезопасен – казва приятелката ми. – Оставих предната врата отключена, така че просто паркирайте на алеята и влезте вътре. Няма за какво да се тревожите, ясно? – Затваря.
Вторачвам се в къщата. Вече няма връщане назад.
– Е? – пита ме Томи.
– Да вървим.
* * *
Вътрешността на къщата не е онова, което очаквах. Представях си нещо като гулаг. Без украси по стената, само една кутия мляко в хладилника и храна за микровълнова в шкафовете.
Вместо това съм посрещната от изобилие от картини и снимки в изискани рамки. Повечето от тях са добри. Някои са даже много добри, особено снимките, които са различни по тематика: от хора до пейзажи. Подовете са от паркет в меден цвят, който е топъл и уютен. Красиви кожи са разположени на удобни места по пода. Мебелите са чисти и изглеждат нови.
– Кърби? – провиквам се аз.
– В дневната сме.
– Това музика ли е? – пита Томи.
Заслушвам се.
– Класика. Мисля, че е Бетховен.
Минаваме през антрето и още една от стаите и отиваме в дневната. Намира се до кухнята и представлява едно общо просторно помещение, което строителите наричат „концепция за просторна стая“. Не ми харесва. Харесвам си моите стаи със стени. В дневната има хубав диван, среден по големина телевизор и масичка за кафе. За светлината в помещението се грижат подови лампи. Завесите на всички прозорци са дръпнати, а щорите на плъзгащата се врата, която води към задния двор, са затворени.
Дали седи на един от кухненските столове, завързан с белезници за ръцете и краката и с хладен поглед.
– Здравей, Мърси14 Лейн – казвам аз.
– Здравей, номер 35 – отговаря тя.
Подозирах го и името на собственика на къщата го потвърди, но въпреки това съм изненадана: Дали е жена. Онова нещо, което видях в килията си и което запазих само за себе си, беше гладкият врат, лишен от адамова ябълка. Трупът на Ерик Келерман от своя страна си имаше доста голяма такава.
– Как разбра? – пита ме тя.
Не отговарям веднага. Трябва ми време да огледам жената, която ме отведе в страната на мрака, където убийството не само че беше приемливо, но и желано. Тя е ниска, с красиво, орлово лице. Кестенявата ѝ коса е късо подстригана и много ѝ отива. Очите ѝ са шокиращо сини. Облечена е в сини дънки и дълга риза. Изглежда зашеметяващо и безопасно като кобра, чиято качулка не е разпъната.
– Планът ти беше много добър – казвам аз. – От колко време подготвяш аварийния си изход?
Дали беше прагматична във всичко. Включително в планирането на възможността, че един ден може да я намерим. Тя беше решила да си подготви „заместник“, който да чака точния момент, за който беше посяла семената преди години. Беше оставила отпечатъците на Ерик Келерман в чувалите за трупове. Беше фалшифицирала симфорофилията, тъй като беше уникална. Ако някой се приближеше прекалено много, щеше да открие трупа на Ерик Келерман заедно с колекцията му от сувенири от автомобилните катастрофи и отпечатъците му.
Дали официално щеше да бъде обявен за мъртъв и Мърси Лейн щеше да е в безопасност завинаги. Обмислях възможността да работят заедно, но бързо я отхвърлих: Дали беше самотна машина.
Тя свива рамене.
– Последното парче от пъзела влезе на точното място преди осем-девет години. Но поставям основите от доста дълго време.
– Автомобилните катастрофи.
– Да.
Изричам на глас онова, което съм подозирала, не за да го потвърдя, а защото искам да ѝ покажа, че съм разгадала схемата ѝ, че не е по-умна от мен и че в крайна сметка аз побеждавам. Искам да го размахам пред лицето ѝ и да я подразня.