– Време е да умреш, Мърси – казвам аз.
Тя свива рамене.
– Месо срещу месо. Рано или късно щях да умра. Всички се връщаме в пръстта.
Завивам заглушителя и се приближавам до създанието на стола, до тази жена без гърди с мъжкия глас и с избледнелите празни сини очи. Вдигам пистолета и го насочвам в челото ѝ.
Последен въпрос.
– Защо промени един толкова успешен модел на работа? От бележките ти разбрахме, че съществуваш, пусна Хедър, без да я осакатиш, а после освободи и мен. Защо направи тези неща, Мърси? В тях няма никакъв смисъл.
Тя килва глава на една страна и ме поглежда. Не виждам страх в очите ѝ, нито гняв, а само приемане на съдбата ѝ. Мърси Лейн живее в настоящия момент също като някакво животно, като човешко същество, което е убедено, че не притежава душа. Няма какво да изгуби от смъртта.
– Разработих своя бизнес план преди години след много сериозни анализи. Опитах се да помисля за всичко, включително за пенсионирането си. Колкото и перфектно да е едно изпълнение, ако правиш едно и също нещо много пъти, в един момент ще допуснеш грешка. Участието на Ерик беше част от този план. Той не беше просто... как го нарече? Авариен изход?
– Да.
– Точно така. Ерик не беше просто нещо, което да използвам при спешен случай, той беше крайъгълният камък в плана ми за пенсиониране. Най-добрият начин да изчезнеш от полезрение, когато си осъществявал престъпна дейност, е да накараш хората да те смятат за мъртъв.
– Вече разбрахме това. Не отговори на въпроса ми.
Мърси продължава да обяснява безгрижно, все едно нищо не съм казала и не държа пистолет до главата ѝ, с който смятам да я убия.
– Трябваше ми някой, който да открие Ерик, докато ме търси, за да може да завърши планът ми за пенсиониране. – Тя ме поглежда отново и виждам признанието в очите ѝ. – Проучих те заедно с някои други. Много си добра в това, което правиш, много компетентна. Когато Дъглас Холистър наруши споразумението ни, той ми осигури възможност да започна да оставям трохи. Ти беше логичният получател предвид географския район. Изхвърлянето на Хедър на сватбата беше първата крачка. Знаех, че ако я оставя с всичкия ѝ, тя ще ви разкаже какво е преживяла, и ще ви мотивира много повече, отколкото ако ви дадях просто един зеленчук.
Вторачвам се в Дали и ми се завива свят.
– Значи... си искала да те намерим?
– По моите правила, но да. По-точно исках да намерите Ерик Келерман и да си помислите, че съм аз. Така щях да се измъкна и да избегна затвора.
Всичко си идва на мястото. Разминаванията в профила. Бележките. Пускането на Хедър, без да ѝ бъде направена лоботомия, и отвличането ми. Нищо от тези неща не е било случайно, всички те са били планирани и целенасочени.
– Отвличането ти беше ключов момент – продължава Мърси Лейн, – защото знаех, че ще осигури по-добра мотивация от всичко друго.
Притискам силно заглушителя в челото на Мърси. Ръката ми трепери и сърцето ми бие като гръмотевица.
– Значи всичко това – всичко, което ми причини, е било просто шоу? – Гласът ми е прекалено силен, почти викам.
– По-тихо, шефке – измърморва Кърби. – Не искаме да събудим съседите.
Мърси ме гледа безстрашно.
– Всичко трябваше да е автентично.
– А Лио? – питам аз и пистолетът потреперва в ръката ми. – Защо него?
Тя свива рамене.
– За допълнителен стимул. Когато разбрах кой е и с какво се занимава, реших да използвам и него.
Стомахът ми се свива и за момент ми прилошава.
Ако...
Опитвам се да изгоня мисълта от главата си, но тя се справя със съпротивата ми и ме напада неумолимо с цялата си грозота.
Ако не го бях използвала в тази операция, все още щеше да е добре.
Иде ми да повърна. Изпълнена съм със себеомраза, съжаление и ужасна ярост. Поглеждам Мърси и търся някаква причина да изчакам. Не виждам нищо, абсолютно нищо.
Отстъпвам крачка назад, вдигам пистолета и се опитвам да успокоя съзнанието си, но то е като ураган от омраза и тъга и разкъсва тишината. Виждам прекалено много неща едновременно, видения за светлинни маркери, черни луни и празните очи на Лио.
– Заслужаваш да умреш – прошепвам аз. Пистолетът трепери в ръката ми.
– Никой не заслужава да умре – отговаря Мърси. – Просто се случва.
Брулена съм от силен вятър, който ме бута към бездънна бездна и към океан без бряг. Сетивата ми са изострени до премазваща степен. Способна съм да помириша оръжейна смазка и аромата на шампоан. Чувам как Томи пристъпва от крак на крак и усещам погледа му върху мен като нежни ръце.