– Първо ще попаднеш в ада и след това ще умреш – изчуруликва Кърби. – Можеш да разчиташ на това.
Мърси не ѝ обръща внимание.
– Най-лесният начин да излъжеш, е като не лъжеш въобще. Ако се съгласите да ми осигурите известни удобства и да не искате смъртно наказание, ще призная всичко и ще приема всякаква присъда, каквато ми определите. Историите ни ще съвпаднат и никой няма да забележи нищо.
Тя е спокойна, разумна, студена. Заместник-директорът направо зяпва насреща ѝ. Докосвам го по ръката.
– Ще направиш самопризнания тук, сега и на видео – казвам аз. – Всичко трябва да е бетон. И ще влезеш в затвора до живот.
Мърси накланя глава.
– Съгласна съм.
Това е Дали, това е Мърси Лейн. Лицето на прагматизма. Оцеляването е единствената ценна награда.
– Не знам – измърморва Джоунс. – Първо трябва да получим разрешение от прокуратурата.
– Можем да го вземем – уверявам го аз. – Кажете на когото е готов да ни помогне, че ще му дължа услуга. Те ме искат, нали помните?
Заместник-директорът мълчи известно време.
– Да. Предполагам, че си права. – Той маха с ръка, за да ни покаже, че сме свободни да тръгваме. – Махай ми се от очите. Ще вървя да ти продам душата вместо теб.
* * *
Томи шофира към дома ни, като е също толкова мълчалив и неразгадаем, колкото беше и на идване. Не мога да разбера какво му е. Кърби изглежда необезпокоена, но съпричастна и няма проблем да мълчи, стига радиото да работи.
Стигаме до алеята на къщата ни точно когато слънцето изгрява.
– Скачайте от колата и ми дайте ключовете – нарежда Кърби, която се чувства чиста и свежа като прасковка, същинска русокоса и невинна версия на Пилат Понтийски. – Ще се отърва от това возило и оръжията и всичко ще е наред. – Намига ни. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас, нали така?
* * *
Томи сяда на края на леглото и гледа ръцете си. Намествам се до него. Мълчанието му е непробиваемо и устойчиво и прилича на стена от дим, на насип от мъгла.
– Томи – опитвам се да достигна до него. – Мога ли да те питам нещо?
– Разбира се. – Той продължава да си гледа ръцете. Гласът му звучи някак си далечен.
– Всичко между нас наред ли е?
Едва сега погледът му се фокусира върху мен, но изглежда объркан, сякаш току-що съм го събудила.
– Разбира се, че е наред. Добре сме.
– Тогава какво има? Принципно си мълчалив човек, но не чак толкова.
Томи замлъква отново. Заглежда се в стената.
– Почти убихме човешко същество, Смоуки – измърморва той. – Преследвахме я и бяхме готови да я екзекутираме и да заровим тялото ѝ в пустинята. Това заслужава да му се отдели нужното време за размисъл. Това заслужава вниманието ми. Не ме разбирай погрешно, знаех какво сме на път да направим. Изиграх своята роля с отворени очи. Но едва не отнехме хладнокръвно живот. Аз също бих го сторил. Ти ни издърпа от пропастта в последния момент, но бях готов да го направя. Не искам да потискам това или да го игнорирам по някакъв начин. Искам да го почувствам.
Преглъщам тъгата, болката и лекото си самопрезрение.
– Какво е чувството? – питам го аз.
Томи не ми отговаря веднага. Ставам свидетелка на вътрешната му борба. Забелязвам доказателства за тъга и сила, смесица от любов и загуба, и над всичко това – издръжливост. Осъзнавам, че Томи е човек, който баща ми би нарекъл „държеливец“.
– Държеливец – беше казал татко – е човек, който може да издържи всичко, без да изгуби себе си. Като онази жена, за която четох наскоро. Тя и семейството ѝ били изпратени в концентрационни лагери през Втората световна война. Била на двайсет и пет, омъжена за любовта от детството си, имала три деца. Единствена се измъкнала жива от това. Излекувала се и потърсила нова любов, с която създала двама синове. Умряла в компанията на децата и внуците си. Държеливка. Майка ти също е такава.
– Ами ти?
– Аз? Не. Аз не съм държеливец.
Той беше мечтател и винаги се преценяваше честно. Мисля, че това беше една от причините мама да го обича толкова много.
– Чувството е неприятно – отговаря Томи. Свива ръце в юмруци и ги отпуска. – Но ще отмине.
Озовавам се в прегръдките му, за да му покажа, че съм съгласна с него, но вътре в себе си, на онова място, на което винаги сме сами, не съм толкова сигурна.
Каква ме прави това?
Аз държеливка ли съм?
* * *
Проспиваме утрото. Сънят ми е неспокоен и изпълнен със сънища, които забравям в секундата, в която се събуждам. Успявам да запазя само един образ – на мълчаливата си майка. Тя ме гледа, но не осъдително, нито тъжно, и ме предупреждава, макар да ме разбира.
Не забравяй фара, казва погледът ѝ. Ако плуваш прекалено бързо, ще се потопиш прекалено бързо. Не забравяй, скъпа, океанът винаги е мрачен и бездънен и когато потънеш, ще е завинаги.