– На баща ми много му е харесвало там. В Корея. Веднъж ми разказа една история как е удушил мъж в оризово поле, докато слънцето е изгрявало и е валяло дъжд. „Този мъж умря с вода в очите и ориз в ушите, който да заглушава гръмотевиците.“ Това ми каза той. – Мърси млъква за миг. – По време на война всички лъжи отиват по дяволите. Всичките илюзии за красота и грозота или добро и зло вече не са важни. По време на война е месо срещу месо, до смърт. Такава е голата истина. – Тя говори почти замечтано. Стомахът ми се свива.
Вземам се в ръце и продължавам.
– Какво се случи с баща ти?
– Умря от рак.
– Тъгува ли за него?
– Съжалявах. Той беше моят учител. Ако беше живял по-дълго, щях да науча повече.
Нищо не се появява в очите ѝ при тези думи. Няма следа от тъга, нито копнеж по мъжа, който я е отгледал. Опитвам се да си го представя в главата си, но той е без лице, горящ мъж, който жигосва детето си, както самият той е бил жигосан, и му оставя дълбоки белези, които не се виждат с очи.
Историята е същата, чувала съм я много пъти. Чудовища, направени от чудовища, решени да направят свои чудовища. Веригата се опъва в двете посоки в мрака.
Понякога някое звено се счупва и прониква светлина. Но в повечето случаи това не се случва. Мисля си за Хавай, за мрака между звездите и как винаги той ще е в много по-големи количества от точките светлина.
– Какво правеше с жените, които отвличаше, след като получеше плащанията от съпрузите?
– Убивах ги, разбира се.
– А телата?
– Нарязвах ги на парчета, които после изгарях. Костите стривах на прах и разпръсквах.
Въздишам при тези думи. Макар да не беше напълно неочаквано, таях надежда да успеем да намерим някои останки, които да дадем на близките.
– Колко общо са жертвите ти?
На Мърси не ѝ се налага да мисли, за да отговори на този въпрос.
– Четиресет и седем, включително жените, които сте намерили, когато сте претърсили другите ми съоръжения.
Четиресет и седем. Бройката не изглежда голяма, докато човек не се замисли над нея. Хедър Холистър по четиресет и седем пъти. Ейвъри и Дилън, и Дъглас – целият свят в една капка.
Размишлявам над числото и нещо ми хрумва.
– Ако жертвите са били 47, тогава защо аз бях номер 35?
– Объркване. Не броях последователно. Ако някой избягаше, нямаше да може да даде точна бройка.
– Много умно от твоя страна.
Мърси свива рамене, без да обръща внимание на похвалата.
– Не можеш да контролираш всички фактори в живота, които са необходими, за да се гарантира оцеляване, но провалът от контролирането на всеки един от тях, който можеш, е обикновена некомпетентност.
– Разбирам. – Поглеждам бележките си. – Следващата група въпроси са свързани с някои очевидни несъответствия в така наречения от теб пенсионен план. Направила си някои неща, които не се връзват, поне на пръв поглед.
– Слушам те – отвръща Мърси, съгласна на всичко.
– Първо, в общи линии откъде беше сигурна, че ще намерим сградата ти в Лос Анджелис? Разбирам факторите, с които си боравила – Хедър, съобщенията, отвличането ми, но никой от тях не е бил гарантиран. Предполагам, че си искала всичко да е сигурно.
Тя кима.
– Планът беше да продължавам да оставям следи, които да доведат до мен – или по-скоро до Ерик, но да го направя правдоподобно.
– В какъв смисъл правдоподобно?
– Като поставя основите на онова, което наричате декомпенсация.
Буквалното значение на декомпенсацията е „отклонение от нормата“. В сферата на серийните извършители се използва за описването на модел на деградация. Много серийни убийци, дори онези, които започват кариерата си като изключително организирани хора, постепенно стават жертва на собствените си скрити лудости. Започват да се отклоняват. Да се разпадат.
Сещам се за нещо:
Хвърлях монета.
Не съм жесток човек.
Мърси ми каза тези думи, когато бях пленница в личния ѝ гулаг. По онова време бяха в противоречие с профила ѝ. Сега обаче може би са смислени.
– Накара ме да направя този избор с Лио, като се опита да ме убедиш, че не си жестока... всичко беше част от сценария, нали? Трябваше да те накара да изглеждаш малко луда.
Тя се усмихва, но не от удоволствие или жестокост, тези емоции не са ѝ познати.
– Точно така. Съобщенията и отклонението при Хедър също бяха част от тази рамка. Те бяха нелогични промени в една безупречна методология. Планът ми беше да продължавам да осигурявам доказателства за „анормално поведение“, докато една огромна и очевидна грешка се превърнеше в правдоподобно действие. Вие щяхте да предположите, че съм започнала да декомпенсирам, и нямаше да се усъмните в некомпетентността, която ви беше отвела до мен.