– Затова остави някои жертви след себе си, които да открием, нали? За да ни покажеш, че поне за теб всичко е било бизнес, както обикновено, и че не си била наясно, че си започнала да полудяваш?
Мърси свива рамене.
– Вече потвърдих това.
Почуквам с химикала по бележника пред мен.
– Всичко е много елегантно, Мърси, но оставя след себе си един голям въпрос без отговор: защо си минала през толкова много? Никой дори не знаеше, че съществуваш. Защо просто не се оттегли?
Тя ме поглежда търпеливо, почти със съжаление.
– Онова, което казах по-рано, се отнася и за този ти въпрос: провалът да контролираш всички фактори, които можеш да контролираш, е просто некомпетентност. Ако се бях „оттеглила“, както се изрази, щях да оставя неконтролирани фактори след себе си, които можеше да се окажат вредни. Наистина никой не знаеше за съществуването ми, но имаше вероятност с времето това да се промени. Някой като теб можеше да забележи модел, да стане подозрителен и да започне да души. Възможно е някъде да съм забравила нещо или да съм допуснала грешка, дори да е била дребна. – Мърси поклаща глава. – Надеждата не е добър сценарий. Сигурността обаче е.
Попивам отговорите ѝ, които ме оставят втрещена и просветлена.
За какво ми напомня това? За една компютърна фраза. Ах, да: „изчисти кошчето“.
Мърси беше изпитвала нужда да изчисли всички възможности. В крайна сметка точно тази нужда за контрол над всички променливи я беше провалила. Прагматичната простота беше победена от безбройните сложни фактори. Нейната брилянтност се беше превърнала в нейна психоза.
Хрумва ми още един въпрос. Поколебавам се, преди да го задам, защото не съм сигурна дали искам да чуя отговора му.
– Мърси, какво щеше да направиш, ако ти бях казала да вземеш мен вместо Лио?
– О, пак щях да избера него. Ти беше необходима част от плана ми. Той – не. Нямаше да има значение какво беше отговорила – неспазването на собствените ми правила без основателна причина само щеше да ми помогне да изглеждам още по-неразумна в крайна сметка.
Бях прекарала доста време в скърбене и беснеене относно Лио. Бях се заровила в собствените си дълбини и макар да не бях намерила покой, успях да възстановя баланса си. Това разкритие заплашва да ме събори от седлото. Усещам надигащия се в мен гняв, който ми говори на неразбираем език и ме убеждава, че може би не е чак толкова лоша идея да убия Мърси Лейн. Боря се с това си желание и успявам да го прогоня.
То е нещо, с което ще се занимавам по-късно, но не и сега.
– Да продължим напред. – Думите ми излизат малко груби, затова си прочиствам гърлото. – Искам да обсъдим методологията ти.
– Определено.
Разпъвам въпросително ръце с дланите нагоре.
– Защо ги държеше?
Тя се намръщва.
– Не разбирам. Кого съм държала?
– Жертвите, които отвличаше. Защо ги държеше? Ние си имаме теория, но искам да чуя твоя отговор. Ако мотивацията ти са били парите, те не са ли представлявали ненужни разходи?
– Обмислях този въпрос доста дълго време, когато подготвях първоначалния си бизнес план – обяснява Мърси и кима с глава. – В крайна сметка осъзнах, че запазването им живи е най-добрата форма на контрол, що се отнасяше до съпрузите. Имаше нещо общо с онова, което в действителност искаха. – Тя вдига глава към мен. – Помисли си. Сигурна съм, че ще видиш логиката.
Това гатанка ли е, или тест? Тези като нея рядко дават нещо безплатно. Когато ги заключат, започват да си играят игрички с ума ти, защото само това им е останало.
Обмислям думите ѝ. Което в действителност искаха. Преобръщам ги от всички страни в главата си отново и отново и тогава отговорът се появява като огнена светлина. Това, мисля си аз, е допълнителното парче от пъзела, мотивацията, която двамата с Джеймс бяхме усетили, но не бяхме видели.
Кое беше онова нещо над всички останали, което съпрузите искаха, когато ставаше въпрос за съпругите им, повече от парите, свободата и затвора?
Искаха ги мъртви.
В крайна сметка всичко се свеждаше до омраза. Мърси беше запазила тази награда за най-накрая, когато ѝ платяха, държеше я като морков на пръчка.
Поглеждам я с нови очи. Досега приписвах определена несръчност в методите ѝ. Сега осъзнавам, че е имала истинска дарба да разбира всички тези емоции – отмъщение, ярост, страх. Знаела е как да контролира всеки един от тях и как да го накара да прави каквото иска тя.
– Много проницателно.
Мърси отново свива рамене.
– Съвсем от рано установих, че имам дарба да преценявам поведението на хората.