Съществуват стотици възможни пропуски в логиката на Мърси, но помня какво каза Кали за оценяването ѝ на риска и резултата, и смятам, че е права. Тя беше разбрала, че е невъзможно да си осигури нулев риск, така че не това беше целта ѝ; целта ѝ беше колкото се може повече за колкото се може по-малко.
– Каква беше втората причина? – питам аз.
– Отговорът на първоначалният ти въпрос: времето. Ако убиеш веднъж в живота си, ще те заловят много по-трудно, отколкото ако убиваш всяка година. Ако убиваш всяка година, ще те заловят по-трудно, отколкото ако убиваш всеки месец, и така нататък. Това изисква твърде дълго време, затова създадох пенсионен план още преди да бях започнала. Можем да погледнем нещата и от друг ъгъл. Ако откраднеш някой ценен предмет и го продадеш една седмица по-късно, шансовете ти за добра печалба са по-лоши, отколкото ако го продадеш след десетилетие. „Бързината е алчност.“ Баща ми казваше това. – Мърси кима, донякъде на себе си, потънала в спомени. – Моят бизнес модел не беше перфектен, защото съвършенството е невъзможно, но определено реши фактора време.
Тя се усмихва при тези си думи, след което се протяга и костите ѝ изпукват. Отпуска се отново на стола и ме поглежда. Изглежда по същия начин, както когато влязох в стаята за разпити: отпусната, търпелива и отзивчива.
– Проблемът е – казва след малко Мърси, – че отговорих на въпросите ти, но не мисля, че някога ще разбереш отговорите. Не и наистина.
Думите ѝ са ехо на моите собствени по-ранни съмнения. Искам да разбера – наистина. Прекарах живота си в преследване на тези създания. В крайна сметка, независимо от обратите и развоите, винаги съм разбирала – интимно и в дълбочина – кои са били те. Точно това ми помага да запазя здравия си разум. Освети ги със слънцето и те губят своята сила над теб. Не ги води в сенките...
– Пробвай ме – казвам аз.
Мърси се навежда напред и заговаря:
– Ние сме просто следващият си дъх и радостта е всичко, което идва след оцеляването. Докато разполагах с достатъчно пари, за да имам покрив над главата и храна на масата, времето не беше важно. Не ставаше въпрос да забогатея бързо. Просто трябваше да съм сигурна, че всичко ще е там един ден и няма да ме заловят преди това.
Последната част привлича вниманието ми и аз се нахвърлям като хищна птица.
– Къде се вписва свободата в твоята философия, Мърси? Ако всичко е само покрив и храна, защо толкова много се плашиш от затвора? Ще продължиш да дишаш, да спиш. Ще имаш три хранения на ден и легло.
В очите ѝ проблясва съжаление.
– Бях права – казва тя и поклаща глава от очевидната ми тъпота. – Никога няма да разбереш. – Потрива очи с една ръка като учителка с труден ученик, която се опитва да намери достатъчно търпение. – Ще опитаме още веднъж. Слушай ме. Готова ли си?
– Да.
Мърси заговаря бавно, като произнася ясно всяка дума, все едно говори с някоя бавноразвиваща се.
– Затворът е най-лошото възможно нещо: той е среда, която не можеш да контролираш. Липсата на контрол винаги включва възможност за смърт. Не става въпрос за свободата, а за променливите и как могат да повлияят на способността ти да си поемеш следващата глътка въздух.
Вторачвам се в нея и изведнъж разбирам. Слънцето изгрява и сенките умират и ето я и нея – странна, но не и страшна. Разбирам защо е била хваната в капана на собствената си брилянтност. Разбирам неспирната ѝ нужда да изчисли всяка променлива, и защо се нуждае да контролира всеки фактор до вманиачаване. Мърси е нов вид чудовище, това е всичко. Просто ми отне малко повече време.
– Ти си машина – измърморвам аз, малко съм изумена, малко съм отвратена. – Машина, чиято задача е да намали факторите, които могат да доведат до не-оцеляване, колкото се може по-близо до нулата.
Мърси примигва насреща ми, изненадана е. Усмихва се и това е първата ѝ искрена усмивка, която съм виждала. Почти красива е. Може би изглежда така, защото загатва за истината: едно време това създание е било човешко същество.
– Да! – казва тя. – Точно така.
* * *
Прекарвам следващите няколко часа във въпроси за детството и живота ѝ, но те само служат, за да потвърдя онова, което вече знам. Мърси е въздух в кутия, движещ се манекен, триизмерна е отвън и двуизмерна отвътре. Превърнала се е в онова, което проповядва и в което е била превърната: просто месо, лишено от любов и омраза, машина с крака, изчисляваща задачата на оцеляването, докато диша.