Стигнахме до темата, която интересуваше и двама ни, макар и по различни причини: писъците.
– Те винаги ли са били източник на сексуална възбуда за теб? – попитах го аз.
Всичко в тези разпити е много официално, включително начинът на изразяване. Винаги трябва да казваш „източник на сексуална възбуда“, а не „надървяш ли се?“. Това е предумишлено. Когато се държиш безпристрастно и професионално, се превръщаш в огледало, а не в съдия или участник. Те обожават да се оглеждат в огледала.
– Не точно – отвърна с равен и любезен глас той.
– Разбирам. Имаше ли момент, в който това се превърна в твоя фикс идея?
Бил обмисли въпроса, като през цялото време ме гледаше. Забелязах промяната в очите му, преценяването. Търсеше някаква реакция от моя страна. Затворен от света и далеч от своя наркотик – изнасилванията и убийствата, той търсеше начин да залъже глада си.
Наведе се напред и се загледа безочливо с гладен поглед в белезите ми.
– Пищеше ли, докато те кълцаше, Смоуки? – попита ме той.
Потиснах въздишката си. Очаквах това. Не бях обидена, отвратена или разгневена. Не почувствах нищо. Това беше игра и Бил изпълняваше своята роля, като се мислеше за оригинален, а в действителност беше предсказуем до болка.
– Да – отвърнах аз. – Разбира се.
Очите му се ококориха и едва не запърхаха.
– На него хареса ли му да пищиш?
– Да.
– Откъде знаеш? Как разбра, че му е харесало?
Не исках да му разкривам тази информация, но бях наясно, че срамът щеше да го надърви още повече. Също така знаех, че трябва да платя тази цена, за да получа повече информация от него. Можех да откажа, естествено, но исках да разбера защо толкова много му харесваше да пищят. Срещнах погледа му, без да потръпна.
– Пенисът му стана по-голям в мен, когато пищях. Втвърди се. Почувствах го.
Изрекох тези думи с характерна за лекарите безпристрастност. Надървяне, чувам в главата си.
Нямаше значение къде се намира Бил Кийтс. Той не можа да скрие реакцията си. Пое си рязко въздух и неволно си кръстоса краката. Едното му око потрепери.
– Ваш ред е, господин Кийтс.
Бил примига няколко пъти и се опита да излезе от големия черен океан, по който се беше понесъл. Знаех, че вече си ме е представил и е складирал този образ за по-късна употреба. Той кимна. Облегна се на стола си и сложи ръце на корема си. Усмивката му се завърна.
– Ще ти разкажа за първата жена, която изнасилих. Бях напът да проникна в нея.
Спомням си, че го помислих за много превзет, защото употреби думата „прониквам“ и това ми направи сериозно впечатление.
– И? – подканих го аз.
– Все още не бях влязъл в нея, но тя знаеше какво смятам да направя, и изпищя. Това беше най-прекрасното нещо, което някога бях чувал. Жената знаеше какво ще се случи, и беше наясно, че не може да го промени. Страданието, което чух в този писък, беше... перфектно. Еякулирах още преди да проникна в нея. – Бил се отнесе нанякъде. – Тя никога повече не изпищя по този начин. Дори когато я удуших. Това беше звукът от пречупването ѝ. – Очите му намериха моите и усмивката се завърна. Стори ми се някак си по-дълбокомислена. – Оттогава търся същия този звук. Не записах този писък. Не бях подготвен. До ден днешен се разкайвам.
– Успя ли? – питам го аз. – Успя ли да намериш същия този звук отново?
Бил поклати тъжно глава.
– Бях близо – отвърна той. – Понякога стигах много близо. Но никога не беше същото.
Минаха още десет минути, докато приключим интервюто. Радвах се, че краят е настъпил. Получих онова, което желаех, но за разлика от Бил – с големия му корем, очилата с рогови рамки и огромната му фалшива усмивка, щях да си тръгна от това място. А той щеше да умре в клетка. Не че това беше достатъчно наказание за него, но все пак беше някаква утеха.
– Хайде – каза ми той, когато се обърнах да си вървя. – Кажи ми нещо за мен.
Намръщих се.
– Моля?
Той сви рамене.
– Прочела си всичко за моя милост и си чувала историите. Отговорих на въпросите ти и попълних формулярите. Е? Ти си експертът. Какво можеш да ми кажеш за мен?
В очите му гореше истинско желание. Бях го виждала и преди в очите на други такива мъже. Те бяха от онези, при които всичко беше в черно и бяло. Собственото им страдание беше най-голямата им тайна. Защо, питаха се те и искаха да разберат. Защо съм такъв?
Изгарях от желание да го нараня с думите си. Да му кажа нещо толкова проницателно, че да го разтърся. Проблемът беше, че нямаше нищо интересно при Бил Кийтс.