Загубила е властта си над мен. Ще я запазя при другите, в трезора в главата си. Папката ѝ ще бъде новичка в началото, но с времето ще избледнее.
Приключвам и събирам документите в чантата си. Ставам, за да си вървя, но се обръщам към нея, преди да изляза през вратата.
– Един последен въпрос.
– Давай – отговаря тя, безкрайно любезна.
– Обичаше ли баща си?
Знам отговора, но искам да го чуя от нейната уста.
– Благодарение на онова, на което ме научи той, все още съм жива. Тази вечер ще спя. Утре ще стана. Ще ям три яденета. Ще пикая, ще сера и ще дишам. Ще правя това и на следващия ден, и в онзи след него до деня, в който повече няма да го правя. – Мърси се усмихва. – Оцелявам. Това е най-важното. Ако трябва да отговоря директно на въпроса ти: не го обичах, защото не съществува такова нещо като любов. Но съм благодарна.
Излизам и я оставям сама с нейното перверзно спокойствие.
44
Хедър Холистър седи срещу мен, облечена в болнична пижама. Косата ѝ е започнала отново да расте и на главата ѝ има лека четина. Очите ѝ са спрели да се стрелкат в различни посоки, но са празни и дълбоки, изпълнени с прекалено много мисли.
Състоянието ѝ се беше влошило, преди да се оправи, докато бях в плен. Трябвало да я държат вързана седмици наред и да я озаптяват освен с ремъци и с успокоителни, докато беснеела, плачела и пищяла. Лекарят ѝ беше забранил да се споменава пред нея смъртта на Ейвъри, защото смяташе, че това може да я запрати до ръба на бездна, от който нямаше да има връщане назад. Предпазването ѝ от смъртта на Ейвъри също така я лишаваше от надеждата, която Дилън можеше да ѝ вдъхне.
Но тя беше започнала да се оправя и сега, след много спорове, лекарят се беше съгласил да я запознаем с истината за двамата.
Дарил Бърнс чака в коридора. Не е особено въодушевен да изпълним тази задача. Част от мен иска да го прокълне за това, за слабостта му, но отдавна съм наясно, че в някои отношения, в много важни отношения жените са по-силни от мъжете. Когато става въпрос за семейството, особено за децата ни, сме готови да направим и изтърпим почти всичко.
Веднъж се запознах с жена, която беше много близо да се превърне в шестата жертва на сериен убиец, който набелязваше компаньонки. Той си организираше срещи с тях, след което ги измъчваше, като ги гореше с цигари, преди да ги убие с касапски нож. Тя беше азиатка и съпругът ѝ се беше самоубил, след като беше пропилял всичките им пари на хазарт. Оставил нея и шестмесечния им син без нищо, а те вече били достатъчно бедни. Жената нямала как да свързва двата края и била на месец от изгонването от квартирата им, когато решила да се продава за пари.
Спомням си я много ясно, защото тя беше горда жена. Не арогантна, а с достойнство. Добре знаеше мястото си, таеше надежди за нещо по-хубаво и знаеше кое е правилно и кое е грешно. Продаването на тялото ѝ беше нещо, което я беше унизило изключително много, затова наруших собствените си правила и я попитах защо.
– Щях да живея в кашон на улицата и да ям кучешка храна, ако бях само аз – каза ми жената. – Но имам син, нали разбираш? Той ще има хубав дом, хубави дрехи, ще ходи на училище и децата му ще просперират. Да. – Тя ми се усмихна със сърцераздирателна усмивка, съставена от смирение и тъга. – Бог ще ми прости, ако синът ми води хубав живот. Това ми е достатъчно.
Съпругът ѝ беше решил проблемите си с бедността и срама, като беше скочил от някаква сграда. Жената остана и макар много да страдаше, синът ѝ беше здрав и никога не позна глада.
– Обръснала е и твоята глава? – пита Хедър и ме стряска.
Бях ѝ споделила, че Дали всъщност е Мърси Лейн.
– Да, обръсна я.
Тя въздиша и извръща поглед. След малко очите ѝ отново пропълзяват към моите.
– Видя ли... – Хедър се поколебава, защото се страхува от въпроса, но въпреки това изгаря от желание да научи отговора му. – Видя ли мрака?
Потръпвам. Устата ми пресъхва.
– Да.
Тя затваря очи и след малко отново ги отваря – това е жест на споделена болка и в този момент осъзнавам силата на групите за подкрепа. Хедър Холистър разбира какво съм преживяла. Тя знае. Като никого другиго. Двете сме съвсем сами в дълбокото, но понякога и други са сами с нас.
Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да си прочистя съзнанието. Това ще е ужасен, много ужасен момент, но също така ще е момент на надежда. Дали това, че сме двете, ще направи другата по-силна, или ще се отслабим взаимно?