– Хедър, трябва да ти кажа някои неща. Едното от тях е много, много лошо. Другото е много, много добро.
Тя ме поглежда с празните си очи.
– Има ли значение кое ще ми кажеш първо?
– Не. Ужасното пак ще си е ужасно, точка.
Хедър присвива очи.
– Става въпрос за синовете ми, нали?
Зяпвам изненадано насреща ѝ.
– Да – съумявам да отговоря.
Тя кима.
– Така си и мислех. Единият е мъртъв, а другият е жив. – Погледът ѝ е настоятелен. – Права съм, нали?
Преглъщам изумена, ужасена. Откъде знае?
– Да.
Хедър отмества поглед от мен и се заглежда апатично през прозореца.
– Мисля, че мога да прекарам остатъка от живота си до отворен прозорец и само да гледам навън към слънцето. Когато бях в онази стая, единственото място, на което виждах дневна светлина, беше вътре в мен. Затварях очи в мрака и „призовавах светлината“. – Тя се усмихва накриво. – Така казваше баща ми. Страхувах се от килера, когато бях малка. Бях сигурна, че в него има чудовище. Кой знае? Може и да е имало. Татко не отхвърли идеята. Отнесе се много сериозно към нея. „Когато чудовището се появи – каза ми той, – просто трябва да призовеш светлината, скъпа. Няма чудовище, което да може да издържи на истинска светлина.“ – Хедър отново ме поглежда. – Хубава идея, не мислиш ли?
– И съдържа истина в себе си.
Тя се понамръщва и леко свива рамене.
– Може би. Въпреки това, когато бях в онази адска дупка, си спомнях какво ми казваше. Затварях очи и призовавах светлината. Отнасях се на плажа със синовете си. С Ейвъри и Дилън. Те не порастваха и не спираха да ме обичат. Постоянно се смеехме. – Хедър млъква за миг. – Имаше и облачни дни, разбира се. Понякога слънцето се скриваше или заваляваше дъжд. Понякога се озовавах на плажа посред нощ и океанът се вълнуваше с високи по няколко метра вълни. Стоях на пясъка и се взирах в тъмната вода, като винаги отварях очи, преди да се стовари върху мен. – Тя се помества, въздиша. – Понякога имаше създания на плажа. От водата пропълзяваха вампири, разлагащи се, гладни и покрити с водорасли. Винаги носеха лицето на Дъглас. Но в слънчевите дни водата беше кристалночиста, докъдето стигаше погледът, снегът беше бял, небето синьо, слънцето ярко и моите момчета бяха там. – Хедър поглежда ръцете си и се опитва да прогони сълзите. – Те ми помагаха да остана жива. Нямам предвид физически. Те поддържаха основната част от мен жива. Моето семенце, така мислех за тях. Независимо колко лошо беше, постоянно си повтарях, че мога да скрия това семенце и ако някога излезех, ако някак си оцелеех, щях да го засея отново и да възвърна старата си същност. – Хедър стиска ръце в юмруци, отваря ги и гледа дланите си. – Синовете ми направиха това за мен.
Тя замлъква и се заглежда в слънцето през прозореца. Оставям я на мира за известно време, за да осмисли новата информация и да надзърне в чувствата си. Моментът отминава и накрая се обръща към мен.
– Кое момче е умряло?
– Ейвъри.
Хедър стиска силно очи и на лицето ѝ за миг се изписва тъга.
– Ейвъри, по-големият. Родих с цезарово сечение и него го извадиха първи. Ревеше, та се късаше. Дилън беше по-тихият. Не че беше по-спокоен, а просто по-малко агресивен. Ейвъри обичаше да слуша музика. Танцуваше на компактдисковете ми, клатеше се на килима в памперс. – Тялото ѝ потреперва, а очите ѝ още са затворени. – Ейвъри Едуард Холистър. Един ден, малко преди да бъда отвлечена, бях заедно с момчетата ми. Просто се прибрахме у дома от магазина и за минутка се разсеях. Ейвъри някак си се измъкна и не след дълго една от съседките се развика за помощ. Пуснах покупките, вдигнах Дилън и побягнах натам. – Тя поклаща невярващо глава. – Ейвъри беше отишъл в съседния двор. Кучето в него не беше особено дружелюбно и се беше опитало да го изяде. Съседката даваше всичко от себе си, за да го озапти, докато Ейвъри, напълно сляп за случващото се, береше цветя от градината, измъкваше ги от корен. Побягнах към него, за да го взема, а той само ми се ухили, като ме видя, с една от огромните си, красиви бебешки усмивки. Вдигна цветята и каза „Мама!“. – Хедър млъква за миг. – Предполагам, че ги беше видял по-рано, и през цялото време беше планирал да ги откъсне за мен, когато се приберем у дома.
Тя се навежда напред на стола, когато приключва с историята си, превива се в кръста и заридава без думи. Отивам при нея и я прегръщам. Двете сме съвсем сами.
* * *
Скръбта на Хедър, или поне това ѝ въплъщение, отминава. Тя се отдръпва от мен и аз се връщам на стола си. Отново поглежда към слънцето през прозореца.