Виждала съм това и преди, казвам си и потръпвам при това дежавю. Хедър е поредният освободен затворник, който не може да откъсне очи от светлината.
– Къде е Дилън? – пита ме тя със спокоен и все още изпълнен с тъга глас.
– Тук е. Но трябва да ме изслушаш, Хедър. Наистина е важно. Ако искаш да видиш Дилън, трябва да ме изслушаш.
Тя се намръщва и очите ѝ ме пронизват.
– Какво имаш предвид с това „ако искаш да видиш Дилън“?
Ето го и него, ключовия момент, в който ще разбера дали светлината на Хедър си е заминала завинаги, или ще успее да намери обратния път до брега. Това ще е тласъкът, от който се нуждае.
– Социалните взеха Дилън, Хедър. Те са загрижени за психическото ти състояние. Не са убедени, че можеш да се грижиш за него.
Тя се намръщва още повече, но лицето ѝ бързо се успокоява.
– Разбирам – отговаря. – Страхуват се, че съм прекалено луда, за да бъда добра майка, нали?
Има ли смисъл да омекотявам удара?
– В основи, да.
По лицето ѝ преминава ярост.
– Но аз съм негова майка! – В гласа ѝ се прокрадва безумна нотка.
Навеждам се напред в опит да я достигна с думите и със собствената си енергия.
– Ще ми се да си го върнеш, Хедър. По дяволите, имам нужда да си го върнеш. Смятам, че Дилън ти принадлежи, точка, и мисля, че можеш да се възстановиш достатъчно, за да се случи това. Но ако не можеш и не се възстановиш – а те ще те наблюдават изкъсо, той ще ти бъде отнет. Поне за известно време и няма да мога да направя нищо по въпроса.
Тя поглежда към слънцето и отново към мен и започва да свива и отпуска юмруци.
– Мислиш ли?
– Какво?
Хедър сграбчва ръцете ми в своите и ме изненадва.
– Мислиш ли, че мога да се грижа за него?
Поглеждам я право в очите и ѝ казвам истината:
– Баща му уби брат му. Не мисля, че някой друг може да се грижи за него след нещо такова.
Устата ѝ се отваря, затваря се.
– Дъглас го е направил? Той е убил Ейвъри?
– Да.
Яростта мутира в нещо по-тежко и по-продължително. В майчин гняв.
– Отрепка – изсъсква тя. Пуска ръцете ми, става и започва да крачи из стаята и да клати глава. – Господи! – Наблюдавам я, докато преминава през желанието да убива, нуждата за отмъщение и отчаянието от изгубеното. Спира на едно място и се обръща към мен. В този момент виждам светлината, която търсех. Не е ярка, но е достатъчно силна. – Помогни ми – моли ме Хедър. – Моля те, моля те, помогни ми.
– Разбира се, че ще ти помогна.
Нещо вътре в мен се приповдига, след като виждам, че надеждата ѝ ще надделее над отчаянието, и поглеждам през прозореца в търсене на слънцето. Слагам четирипръстата си ръка на корема и го погалвам заедно с процъфтяващия живот в него. Въпреки всичките си ужаси животът понякога е пълен с чудесни моменти, което си е една красива ирония. Радвам се, че избрах живота пред смъртта, каквото и да означава това, където и да ме отведе и когото и да изгубя. Животът е чудовищен, но в същото време е красив.
– Да вървим да видим сина ти – приканвам Хедър.
Тя се усмихва и за момент се превръща в слънцето.
ЕПИЛОГ
45
Седя на стола в болничната стая на Лио и наблюдавам равномерното му дишане. Вечер е, вратата е затворена и двамата сме съвсем сами.
Мина още една седмица. Много неща се случиха. Полицията нахлу и в другите съоръжения. Бяха освободени още пет жени. Някои от тях са добре, но други никога няма да се оправят. Мърси Лейн им беше откраднала нещо съществено, смисъла от това, че светът се върти. Бяха прекарали прекалено много години в мрак.
Хедър Холистър се възстановява добре. Грижи се за сина си и няма намерение да го оставя отново. Социалните служби изглеждат щастливи също като мен. Светлината ѝ се усилва с всеки изминал ден.
Прокарвам четирипръстата си ръка през косата си, а след това и през лицето си, за да опипам белезите, оставени от други.
Коя съм аз? Резултат на своите решения ли съм, или от причиненото ми?
Предполагам, че и от двете.
Животът си тече. Понякога ми се иска да бях застреляла Мърси. Виждам светлината на прожекторите върху пясъка и чувам как лопатите копаят в пръстта. Бони усеща, че нещо се случва, но няма намерение да ме пита какво, защото знае кога не бива да задава въпроси. Бебето отново е просто бебе, а не зародиш Буда, който сипе мъдрости от светлата поляна зад очите ми.
Животът си тече. Връщам се утре на работа. Алън не е говорил с мен и нямам представа дали е сериозен за пенсионирането, или не. Ще се наложи да почакам, за да разбера. Обещаната пресконференция е насрочена. Изпитвам смесени чувства за нея.
Животът си тече. След няколко месеца една майка с девет пръста и половина ще роди дете. То ще има убийци за родители, възрастна тринайсетгодишна сестра и сбирщина от сбъркани лели и чичовци, които са ослепели от взиране в мрака. Какво вещае това за детето? Добро или лошо? Нямам отговор на този въпрос.