Наслаждаваме се на това спокойствие. Съвсем скоро ще се върнем в Лос Анджелис, където ръководя местния клон на Националния център за анализ на жестоки престъпления, известен още като НЦАЖП. НЦАЖП е базиран в Куантико, Вирджиния, но във всеки офис на ФБР, във всеки град има по един координатор на този отдел. В много от тях тази длъжност не е основна за него и той я изпълнява само в определени моменти. В Лос Анджелис обаче е работа на пълен работен ден и аз съм начело на отдела вече повече от дванайсет години, като управлявам четиричленен екип, в който влиза и моя милост.
Занимаваме се с най-лошите от най-лошите. Мъже и жени, които убиват мъже и жени и (твърде често) деца. Серийни изнасилвачи. Тези, които преследваме, рядко действат импулсивно. Действията им не са моментна аномалия, а задоволяване на съществуваща нужда. Те вършат това за удоволствие, защото да изкормят човешко същество, ги изпълва както нищо друго.
Прекарах живота си в надничане в мрака, където тези хора се спотайват. Този мрак е студен и наситен със скимнете, пронизителен стържещ смях и ужасни стонове. Убивала съм лоши хора и съм била преследвана от тях. Изборът да водя такъв живот, е мой, затова всяка сутрин се събуждам и всяка вечер се прибирам у дома с него, лягам си с моя мъж и отново се събуждам.
Именно заради това рядко ми се случва да си вдигна главата и да видя звездите. Всички живеем и умираме под тях, но аз съм по-отдадена на частта с умирането. Често сънувам жертвите, легнали по гръб и борещи се за последните глътки въздух, докато се взират в тези безмилостни и вечни точки светлина.
Тук, в Хавай, имам достатъчно време да гледам звездите. Взирам се в тях всяка вечер. Те ми напомнят, че нещо красиво е горяло много по-дълго, отколкото ще просъществува човешката грозота.
Затварям очи за момент и се заслушвам. Океанът се блъска в брега навън, подобно на безкрайна въздишка на по-велико от нас същество. Ако бях сигурна, че Бог съществува, щях да си помисля, че този звук е сърцебиенето му. Но двамата с него не сме в особено добри отношения и макар вече да сме по-близки, отколкото преди години, рядко си говорим.
Има нещо там. Нещо вечно и несъмнено, което язди вълните в пясъка в ритъм със световния пулс. Този океан е прекалено величествен и прекрасен, прекалено чист и красив, за да е случайност. Не знам дали на това нещо му пука за нас, каквото и да е то, но вероятно кара света да се върти, докато ние взимаме своите решения, и може би това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
Отварям отново очи и се отдръпвам колкото се може по-бавно и по-тихо от Томи. Иска ми се да изляза на балкона, но навярно ще го събудя. Освобождавам се от меките като коприна завивки. Стъпвам на килима. Луната осветява стаята, така че намирането на халата (който планирам да открадна на тръгване) не представлява проблем. Обличам го, но не завързвам колана му. Поглеждам за последно към Томи и излизам на балкона.
Луната, тази винаги безразлична свидетелка, огрява всичко тази нощ и хвърля над света покров от сребро и кехлибар. Тя е увиснала над океана като грапава перла, на която се наслаждавам с мълчаливо изумление. Луната не е нищо повече от каменна топка, която лее своята студена светлина, но притежава невероятна сила, когато небето потъмнее. Пресягам се и се преструвам, че я галя с пръсти. Почти усещам светлината ѝ. Тя тече като тъмни кадифени реки.
Заради моята работа луната ми е също толкова чест спътник, колкото и слънцето, но тя не осветява само моя път, но и този на чудовищата. Те я обожават, защото е неспособна напълно да прогони мрака. И аз я обичам, макар да е също толкова враг, колкото и приятел.
Температурата навън е чудесна. Обхождам с поглед небето. Звездите в Лос Анджелис са просто малки късчета светлина върху океан от чернота, а тук светлината се опълчва много сериозно на мрака. Успявам да различа Колана на Орион над мен. След малко откривам Голямата мечка, а от нея и Полярната звезда.
– Поларис – прошепвам и се усмихвам, защото в главата ми се събуждат спомени за баща ми.
Татко беше от онези мъже, които се вълнуваха от много неща, за да се захванат само с едно. Свиреше сносно на китара. Пишеше разкази, които обожавах, но така и не бяха издадени. Също така обичаше нощното небе и историите за звездите.
– Полярната звезда – спомням си, че ми каза една вечер и посочи небето – се казва Поларис. Понякога я наричат „пътеводна звезда“. Тя не е най-ярката звезда, както смятат много хора. Най-ярката е Сириус. Но Поларис е една от най-важните.