– Просто искам да кажеш някоя добра дума, Бари. Не мисля, че ще имам проблеми да получа случая, ако го поискам, но все пак... – Свивам рамене.
– Винаги е добра идея да подготвиш терена предварително – довършва вместо мен той.
– Да.
– Ще говоря с капитана. Ще му обясня как това е отвличане и как случаят е изцяло твой.
– Благодаря ти.
– Няма за какво. Никой няма да поиска да работи над тази каша. Мирише на „нерешен случай“ от километри.
– Ще видим.
– Да, знам. Както и да е, трябва да вървя. Имам среща с много готина мацка тази вечер.
Кали се намръщва.
– Уредил си си среща на сватбения ми ден?
Бари ѝ се усмихва.
– Ти все още си най-красивото момиче в стаята.
Тя подсмърква.
– Извинението е прието.
Той отдава чест с пръсти върху слепоочието си и ни оставя.
– Това са пълни глупости – казва Джеймс и поклаща неодобрително глава. Не му обръщам внимание.
– Кали, ела да ѝ свалим отпечатъци и да я проверим. Може би ще извадим късмет и ще я открием в системата. – Поглеждам своята колежка и приятелка и примигвам по посока на булчинската ѝ рокля. – Имаш ли други дрехи?
Тя почуква мобилния си телефон и ми се усмихва.
– Ще се обадя на Кърби. Тя ще ми донесе всичко, от което имам нужда.
– Продължава да ти служи дори след сватбата? Трудно ми е да го повярвам.
Няма да е никак преувеличено, ако кажа, че Кърби се води единствено от собствения си интерес.
– Имаме нещо, от което се нуждае – казва Кали.
– Какво?
– Хора, които знаят всичко за нея, но въпреки това я харесват. Дори наемните убийци са самотни, Смоуки.
– Предполагам, че си права. – Мобилният ми телефон иззвънява. – Барет.
– Смоуки, искам да дойдеш в службата. – Това е заместник-директорът Джоунс.
– Веднага ли, сър?
– Да.
– Добре, сър. Само ще се отбия до нас, за да се преоблека и...
– Не спирай никъде. Идвай колкото се може по-скоро.
Поглеждам шаферската си рокля в слънчево жълто и въздишам.
– Да, сър. Няма да се бавя.
5
Мъжът не може да отлепи поглед от имейла на монитора и целият се разтреперва. Изгубил е контрол над тялото си. Ужасът е мигновен и пълен.
Имейлът гласи:
Изхаби всичките си шансове. Оставих ти нещичко в задния двор.
Няма подпис най-отдолу, но такъв не е необходим. Той знае кой е изпращачът.
Господи, о, Господи, защо не направих каквото ме накара той?
Мъжът поглежда задната част на дома си, където плъзгащата врата води до задния му двор. Сърцето му се изпълва със страх и забива по-силно. Прекалено силно.
Сърдечен удар ли получавам?
Той поглежда отново имейла и пак премества поглед на плъзгащата врата. Затваря очи.
Вземи се в ръце.
Става и се отдръпва от компютъра в офиса на долния етаж. Оставя имейла отворен на монитора. Всяка стъпка върху ореховото дюшеме е трудна. Едва не ги брои.
Малкото прасенце сънува кошмар, малкото прасенце си остана у дома, малкото прасенце в ада ще гори завинаги...
Ще е много лошо.
Той знае това, защото познава мъжа, с когото си има работа. Е, не, това не е съвсем точно. Ако наистина го познаваше добре, нямаше да си позволи да не изпълни своята част от сделката. Поправка: вече познава мъжа, с когото си има работа.
Отива при плъзгащата врата и поглежда през нея. Късна утрин е и слънцето се бори с облаците за надмощие. Задният му двор е много голям и е засят с прекалено напоена зелена трева, която калифорнийците обожават. Веднага го вижда и извръща поглед.
Какво, по дяволите, е това?
Прилича на черен винилов чувал със... сламка? Нима от него се подава прозрачна сламка?
Туптенето в гърдите му става по-силно, ако въобще е възможно такова нещо. Една мисъл се провира в мозъка му като червей. Черен винилов чувал... има си дума за такъв чувал, нали? Да, има. Наистина има.
Чувал за трупове.
Преглъща горчивината в устата си и плъзга вратата. Напуска бетонната пътека в двора си. Бос е и тревата е влажна и студена под краката му. Едва забелязва това. Цялото му внимание е насочено към чувала.
Той проблясва на слънцето. По цялата му дължина има тежък цип. Сламката (вече е сигурен, че е такава) представлява безцветен шлаух, който се подава от една дупка в чувала.
Не го отваряй!
Гласът в главата му е силен и крещи изплашено. Съветът му определено е добър.
Той пада на колене в тревата, без да обръща внимание на пръстта и мокрите петна, които попиват веднага в каки панталоните му. Посяга към ципа. Ръката му увисва колебливо над него.
Последен шанс. Все още можеш да се обърнеш.