Преглъща трудно, хваща ципа и го отваря наполовина.
Вижда лицето ѝ и се олюлява на колене, като едва не пада.
– Дейна!
Изрича името като въздишка, все едно някой го е ударил в корема и му е извадил въздуха.
Тя е там. Сламката е натикана в устата ѝ, която е залепена с тиксо. Има нещо много, много странно в очите ѝ. Погледът ѝ е ясен, но празен. Лишен е от всякакъв разум.
– Господи, о, Господи... – прошепва той.
Тя трябваше да замине на спа почивка вчера, където да прекара два дни, за да си почине от ежедневието. Не му се обади снощи, но това не го притесни. Бездруго си имаше достатъчно проблеми.
– Съжалявам, скъпа, Господи, много съжалявам, нека махна тази сламка от устата ти. – Започнал е да бръщолеви и го осъзнава, но не може да се спре.
Маха тиксото с цялата нежност, на която е способен, и изважда шлауха.
Устата ѝ се отваря и остава така, отпусната е. От нея текат лиги, докато Дейна се взира, без да примига, в небето. От чувала се носи миризма. Необходима му е минута, за да разбере от какво е. Отдръпва се, когато осъзнава. Урина и изпражнения.
– Дейна? – пита той, но всъщност не очаква да получи отговор.
Гърлото ѝ помръдва едва и мъжът очаква все пак да му бъде отговорено. Навежда се напред, без да обръща внимание на вонята.
– Скъпа?
Дейна се оригва дълго и звучно. Стиска устни и продължава да се лигави.
Той се дърпа назад на ръце и крака, като се опитва да се отдалечи колкото се може повече от този кошмар. Пада по гръб в тревата и осъзнава, че гледа небето, което е синьо, а слънцето е успяло да надделее над облаците. Очертава се един красив ден в Южна Калифорния.
Мъжът застава на ръце и колене и започва да повръща в тъмнозелената трева.
6
Независимо дали е уикенд или делничен ден, във ФБР винаги е оживено. Пътувам с асансьора до офиса на заместник-директора Джоунс заедно с още трима души. Всички те зяпат открито роклята ми. Никой не си позволява да се усмихне. Предполагам, осъзнават, че положението не е никак забавно. В крайна сметка няма много причини един агент на ФБР да бъде повикан от сватба.
Мисля си за жената, докато преодолявам етажите към крайната ми дестинация един по един. Не мога да забравя ужаса в очите ѝ. Погледът ѝ беше изпълнен с отчаяние. Поклащам глава, за да я прочистя, и се опитвам да измисля причина, поради която заместник-директорът ме повика тук толкова спешно. Той не е от хората, които вдигат врява за нищо.
Заместник-директорът Джоунс е моят пастир и учител. Той видя нещо в мен от самото начало и ме взе под крилото си. Такъв е неговият начин на работа. Джоунс е рядък случай в ръководството на ФБР: повече се интересува от резултатите, отколкото от политиката.
Чува се „дзън“, което ми подсказва, че съм пристигнала. Поемам си дълбоко въздух и излизам в коридора. Завивам надясно и виждам Шърли, дългогодишната секретарка на заместник-директора. Тя е с около десет години по-възрастна от мен и е ниска жена с ясни зелени очи, които смекчават строгия ѝ нрав.
– Как беше сватбата? – пита ме без никакви задръжки тя.
– Чудесна. Докато някаква кола не спря до нас и не изхвърли една пищяща жена на паркинга.
Секретарката ме дарява с несигурна усмивка и свиване на раменете, сякаш иска да каже „какво да се прави“.
– Кой е вътре, Шърли?
Усмивката ѝ се стопява.
– Директорът Ратбън.
Вдигам изненадано вежди.
– Наистина? Знаеш ли защо?
– Нямам представа. Пожелавам ти успех.
Поглеждам отново роклята си и въздишам.
– А, да, бе – измърморвам.
– Разбий ги – казва Шърли и очите ѝ заблестяват повече, отколкото ми харесва на мен. Очевидно на нея тази ситуация ѝ е доста забавна.
Отивам до вратата на офиса, поемам си дълбоко въздух и я отварям. Заместник-директорът Джоунс и директорът Ратбън са прави. Струва ми се, че не са говорили. По-скоро са чакали. Вдясно виждам още един човек, когото разпознавам. Рейчъл Хинсън, блондинка, висока около метър и шестдесет и пет. Лицето ѝ прилича на празен лист хартия, но очите ѝ са зорки. В ръката си държи блекбери, а в ухото си има блутут слушалка. Мърмори тихичко, докато разговаря с някого по телефона. Хинсън е асистентката на директора Ратбън, или неговата томахавка. Тя е неговото момиче за всичко, което знае къде са заровени телата, защото самата тя ги е заровила.
Самюъл Ратбън ме вижда и на лицето му се появява неговата високоволтова политическа усмивка, която му е запазена марка. Протяга ръка към мен. Хвърлям поглед на заместник-директора, чиито очи се присвиват едва, за да ми покажат да „следвам течението“. Отговарям на усмивката на директора и се ръкувам с него. Силно, разбира се, но не прекалено силно.