– Благодаря ти, че дойде, Смоуки – казва ми той. – Знам, че си много заета. – Усмихва се отново, присвива очи и сочи роклята ми, която е повод за доброто настроение.
– Живея, за да служа, сър – изчуруликвам аз и си спечелвам укорителен поглед от заместник-директора.
– Радвам се да го чуя – отвръща Ратбън, който не усеща сарказма ми или просто решава да не му обърне внимание. – Хайде всички да поседнем.
Заместник-директорът Джоунс се разполага зад бюрото си. Директорът Ратбън и аз сядаме на столовете срещу него, като сме обърнати лекичко един към друг. Хинсън, която си мърмори нещо в сенките, остава зад нас.
Оглеждам внимателно директора на ФБР. Просто не мога да не го направя. Той е политическо животно, но въпреки това е шеф на шефовете, така че предизвиква малко възхищение. Самюъл Ратбън е в началото на петдесетте си години. Косата му е тъмна, подстригана късо по модата на Бюрото (но стилна) и с точното количество сиви косми в нея. Красив мъж е, не може да му се отрече. Не е достатъчно честен за моите предпочитания, но предполагам, че за жените като Хинсън е изключително желан. Носи му се славата, че е безжалостен, но справедлив, макар че справедливостта би била отхвърлена настрани, ако му се наложи да спаси собствения си задник. Нямам нищо против това. Той играе в друга лига и отговаря пряко на президента, главния прокурор и подобните им. Също така успява да ни осигури необходимите средства. Според мен това изисква уникален набор от способности.
Нямам никакви оплаквания от беглите си допирни точки с него. Винаги е бил максимално прям с мен и ми изглежда като човек, който се стреми към резултати. Преди да се присъедини към ФБР, е бил ченге също като заместник-директора и сам се е изкачвал в йерархията. Може да се каже, че колкото и да не ми се иска да си го призная, вече е спечелил уважението ми.
– Ще мина направо на въпроса, Смоуки – казва директорът Ратбън.
– Благодаря ви, сър.
– Смятаме да създадем национален специален екип, който да се занимава с разрешаването на серийни убийства, убийства на деца и отвличания. Искам те начело.
Опулвам се насреща му. Очаквах да чуя какво ли не, когато пристъпих прага на този офис, но не и това.
– Може ли да повторите, сър?
Той се усмихва на изненадата ми. Тази усмивка е много по-искрена от предишните му. Предполагам, че ме разбира. Отпуска се и се обляга на стола си.
– След Единайсети септември основната дейност на ФБР постоянно се изменя. Искат от нас да насочим вниманието си към тероризма и по-голямата част от бюджета ни отива именно за това. Упражнява се голям натиск върху местните служби да разрешават сами серийните си престъпления и така да се намаляват задълженията на ФБР до следните простички задачи: профайлинг, КОДИС, ViCAP. Държат да се занимаваме повече със спомагателна дейност и не толкова с активно разследване.
КОДИС означава Комбинирана ДНК индексна система за изчезнали хора. ViCAP е програма за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие. Двете се поддържат от ФБР и в тях се съдържат бази данни за сравняване на доказателства. КОДИС съдържа информация за събраната ДНК от разследвания на жестоки престъпления в цялата страна. ViCAP от своя страна съдържа специфични подробности за жестоки престъпления – как, къде и какво? И двете са безценни, но не изискват намесата на ФБР на терен.
– Тази идея се върти от известно време в пространството – продължава директорът Ратбън – и набира скорост. Целта е да се елиминират функциите ви в полевите офиси. Имам предвид във всеки щат. Персоналът ще бъде преназначен към антитерористичните отдели и тежестта за разследванията ще падне върху местните.
– С цялото ми уважение, сър, но това са пълни глупости. – Не мога да се удържа. Изумена и бясна съм. – Не отричам, че като цяло местните ченгета са добри в работата си. Или поне разполагат с кадърни хора. Но безброй пъти е било доказвано, че помощта на ФБР е от изключителна важност за залавянето на серийни извършители. За съжаление, тази статистика не може лесно да се защити. Ако разформироват отделите ни, ще намалят ефективността ни. Със или без специален екип. – Поклащам гневно глава. – Ще ми е необходимо повече време за залавянето на убийците и в резултат на това ще умират повече хора, сър.
Ратбън вдига ръце в знак на поражение.
– Знам. Съгласен съм с теб. – Директорът става сериозен и това ми подсказва, че наистина е съгласен с мен, при това много. – Виж, не казвам, че подобна промяна задължително ще се случи. Просто има хора – цивилни, на които тази идея много им харесва. Постоянно вдигат врява за припокриване на дейностите и че е необходимо преразпределение на приоритетите. Имат и противници, разбира се, но... – Той поклаща глава. – Поддръжниците са много и с голямо влияние.