– Защо сега? – питам аз. – Не че ми се иска да омаловажавам важността на нещата, но минаха няколко години от Единайсети септември. – В гласа ми се пропива малко сарказъм: – Освен това си мислех, че Националната сигурност е решението на всичките ни проблеми.
– Бюрокрацията е бавна, а политиците са внимателни, Смоуки. Никой не желае нов Единайсети септември, а и не е минало чак толкова много време, колкото си мислиш. Пърл Харбър е влиял на политиците и политиката още дълги години. Друг пример са плановете да се изтеглим от Ирак, и как повлияха на желанието да настъпим в други райони.
– Трябва да се възползваме от точния момент – измърморвам аз.
Директорът ме поглежда предупредително и аз се опитвам да изглеждам укротена.
– Нямам представа как ще се отрази подобна промяна. Затова искам да създам специален екип. Наречи го „връзване на гащите“, ако искаш. Но спечелят ли идиотите, специалният отряд вече ще съществува и ще се погрижа да остане.
– В такъв случай дори да се отърват от поста ми в полевите офиси – тълкувам думите му аз, – няма да могат да пипнат екипа.
– Точно така.
– И вие искате аз да съм начело? Защо?
Директор Ратбън остава мълчалив за известно време. Струва ми се, че не изгаря от желание да ми отговори.
– Защото си най-добрата, Смоуки. Статистически погледнато. Повярвай ми, проверих. Има още няколко агенти, които са много, много добри в работата си, но ти си най-добрата, с която разполагаме. – Той ме дарява с вяла усмивка. – Ти спечели купата. А в добавка към това имаш чудесна история. Националните медии ще я глътнат като топъл хляб. Жена агент, която изгубва семейството си заради работата, но продължава напред и е най-добрата в това, което прави. Може да ти прозвуча малко грубо, но не можеш да си купиш подобно предимство пред медиите. Дори лицето ти ще сработи в наша полза.
Опулвам се насреща му. Част от мен не може да повярва на това, което ми говори. Част от мен иска да го зашлеви през лицето, да му каже да си завре предложението някъде и да му обясни, че паметта на Мат и Алекса не са нечии играчки. Но има нещо, което забелязвам – известна напрегнатост в стойката му, очакване, което ме кара да се замисля малко повече.
– Изпробвате ме, нали? – питам аз. – Затова говорите за семейството и белезите ми. Искате да видите дали ще се пречупя.
Директорът се отпуска отново. Забелязвам, че Хинсън е спряла да мънка и че пресметливите ѝ очи са се закотвили върху мен.
– Всичко казано от мен е самата истина, Смоуки. Начинът, по който го казах обаче... това не е моят стил. Мога да бъда истински задник – работата ми го изисква, но по принцип имам малко по-голяма класа.
– Но на другите им липсва.
– Точно така.
Сега е мой ред да се отпусна, да се облегна на стола си и да обмисля чутото. Обръщам се към заместник-директора Джоунс, който не е продумал през цялото време.
– Вие какво мислите, сър?
Той не ми отговаря известно време. Изглежда ми малко изморен, както не съм го виждала никога преди.
– Мисля, че директорът е прав – казва най-накрая. – Ти си най-добрата. А и мотивите му са добри. – Изпуска въздишка. – Настъпват лоши времена за някои части на ФБР, Смоуки. Може би всичко това ще се размине, но ако не стане, ми се иска да спасим онова, което още можем. Трябва да обмислиш предложението.
Обръщам се към Ратбън.
– Все още не казвам „да“. Но какво ще стане, ако го направя?
– След като получа съгласието ти, ще отида при министъра на правосъдието. Той е на наша страна. – Директорът се поколебава. – Както и президентът. Той не може да си позволи да отблъсне членове на собствената си партия, като ни подкрепи, не и с наближаващите избори, но е добър политик и специалният екип ще му осигури необходимата застраховка. Ако отделите бъдат разформировани и преназначени и впоследствие започнат да бъдат убивани десетгодишни момиченца заради некадърността на местните... – Ратбън свива рамене. – Президентът може да каже, че е бил против тази идея от самото начало и че е създал специалния екип, за да смекчи удара.
– Говоря за логистиката, сър. Имам дете, годеник. Своя екип.
– Засега можем да те оставим в Лос Анджелис. Освен честото споменаване на името ти в новините няма да участваш по никакъв друг начин в политическите игри. Ще си пряко подчинена на мен.
– А след това?
– Не мога да ти обещая нищо. В идеалния случай ще бъдеш изпратена в Куантико, но още не мога да кажа със сигурност.
– Какво ще се случи с хората ми?