Той извръща поглед и започва да барабани с пръсти по бюрото. Въздиша.
– Това е голяма промяна за мен, Смоуки. Както вече казах, не съм първа младост. Преди няколко години ти споменах, че обмислям да се пенсионирам. Искам да прекарвам повече време с Елейна.
– Спомням си.
– Не казвам, че съм изнемощял старец, но трябва да призная, че ми е по-трудно да ставам през сутрините, отколкото преди десет години. В добра форма съм, но лекарят ми ми каза, че холестеролът ми е прекалено висок и че трябва да намаля кръвното си налягане. Елейна пък продължава да се страхува от рака.
– Наистина ли искаш да зарежеш всичко?
Алън свива рамене.
– Не съм сигурен. Това е проблемът – колебая се. Никога не съм се чувствал по този начин. Досега живеех за работата си. – Той ме дарява с тъжна усмивка. – Не че работното време и заплащането са чудесни. Просто ми харесва да залавям лошите и когато е добре свършена, полицейската работа е най-добрата работа на света. Да, имаше периоди, в които ми се искаше да напусна. Заради поредица от неразрешени случаи, заради ужасните случаи с мъртви деца или поради някаква друга причина. Депресията е част от пакета. Но нещо винаги ми е помагало отново да стъпя здраво на крака и е карало кръвта ми да закипява. Да усетя отново миризмата. Знаеш какво имам предвид.
– Да.
– Напоследък ми е все по-трудно да се вълнувам от работата. Не че съм депресиран, а отегчен не е правилната дума. По-скоро се чувствам... пълен. – Алън кима. – Да. Задоволен. Може би съм заловил квотата си от лоши хора и светът ще продължи да се върти без моята помощ.
Една част от мен му завижда за тези думи. Аз също съм обмисляла да напусна работата си. Минавали са ми подобни мисли, няма смисъл да го крия. Мотивацията ми винаги се е градила на отчаянието. Но да си помисля, че съм сторила достатъчно? Няма как да стане. Просто не мога да си го представя как ще се случи.
– Е – отвръщам аз, – знаеш, че ще те подкрепя, независимо какво е решението ти.
– Знам.
– Но искам да те помоля да ми направиш услуга.
– Казвай.
– Ако реша да участвам в това – макар още да не съм сигурна дали го искам, може ли поне да останеш, докато все още сме базирани в Лос Анджелис? Разбирам притесненията ти относно преместването ни в Куантико. Това е голяма стъпка и за мен, но засега ще останем тук. – Посочвам оскъдното обзавеждане в офиса ни и завъртам очи. – В тази славна прелест. Наистина ще се нуждая от теб в началото, Алън. Не мисля, че ще мога да се справя без теб. Не и в началото.
Той мълчи известно време и ме гледа. Давам му малко пространство. Тишината е приятна, за разлика от много други пъти. Работя с този човек от години. Сблъсквали сме се с безброй трупове. Плакала съм в прегръдките му. Познаваше Мат и Алекса и ги обичаше. Беше на погребенията им, стоеше до мен, облечен в черно, и ронеше сълзи без задръжки. Алън обича Бони и харесва Томи. Той е онази рядко срещана съединителна тъкан, която все още свързва миналото с настоящето ми. Само като си представя, че ще напусне, че ще се отдаде на живот, в който почти няма да участвам, се натъжавам и плаша. Дванайсет години са дълго време. Предвид работата, която вършим, си е цял живот приятелство.
Алън ми се ухилва и вече знам, че ще каже „да“.
– Няма да се справиш без мен? Това стига, за да ми кипне кръвта. Засега.
8
Почти съм си у дома и се радвам какво облекчение ми носи това. Едно време се чувствах по същия начин. Домът ми беше моето убежище, в което сенките не можеха да проникнат. Отне ми известно време, но отново се чувствам така.
Домът е различен, разбира се. Томи и Бони не са толкова невинни, колкото Мат и Алекса. И двамата са виждали трупове, а Томи дори е убивал хора. Странното е, че тези различия не ме карат да копнея по миналото. Напротив, смятам, че са уместни, дори успокоителни. Защото на цивилните в дома ми никога не им е лесно.
Приближавам къщата си и прехвърлям за последно през тази вечер всичките неясноти и съмнения. Няма да им позволя да преминат прага на дома ми с мен.
Какво ще реша за специалния екип?
Какво ще правя с тайната, която двамата с Томи споделяме?
И накрая:
Какво ще правя с тайната, която не съм споделила на никого?
Отговорите не се появяват на тепсия. Гумите ми мляскат върху асфалта, а радиото, макар и намалено, надига вой.
Завивам по алеята си и изгонвам неяснотите и съмненията.
* * *
– Добре дошла у дома – посреща ме Томи. Забелязвам тревога в погледа му, а целувката му е някак си формална, разсеяна.
Отдавам се на моментен егоизъм и изпитвам раздразнение и разочарование, че не мога просто да се прибера и да бъда посрещната от слънце и усмивки. Изгонвам всичко това и решавам да си свърша работата на партньор.