– Какво има? – Оглеждам се наоколо. – Къде е Бони?
– Нещо се случи – отговаря той. – Да поседнем.
Обзема ме страх. Ръката ми веднага намира оръжието ми, това е несъзнателно движение.
– Ранена ли е?
Томи протяга ръка и я слага върху моята, с която съм стиснала пистолета. Допирът му е нежен.
– Нищо подобно. Никой не е ранен. Въпреки това предпочитам да поседнем.
Позволявам му да ме отведе до дивана. Все още съм изнервена. Томи принципно е твърд като скала. Дребните предизвикателства, пред които животът ни изправя и които ме вбесяват – като някой да ми сече пътя на магистралата, изстиналото кафе и големите опашки в банките – не го притесняват. Но точно сега е изнервен и много разтревожен. Това ме плаши.
– Бони е направила нещо – казва ми той. – Нещо лошо. Чувства се ужасно и затова ми сподели. Случило се е преди няколко дни и го е таила в себе си, но когато се прибрахме, не се стърпя и ми го каза.
Затварям очи и ми иде да въздъхна от облекчение. Това е стара, позната и удобна територия. Понякога децата правят лоши неща и справянето с тях е част от това да си родител. Томи никога не е отглеждал деца и не е подготвен за подобно нещо. Отварям очи и слагам ръка на коляното му, за да го успокоя.
– Какво е направила? Откраднала е нещо от магазина? Набила е друго дете?
Той ме поглежда право в очите.
– Убила е котка.
Примигам насреща му.
– Моля?
Сигурна съм, че не съм го чула правилно.
– Убила е котка. Намерила я е на улицата. Донесла я е в задния двор преди два дни и я е застреляла в главата със спортния пистолет, който държиш в сейфа си.
– Как е разбрала комбинацията му? – питам аз, макар това да не е най-важният въпрос в момента. Най-важният въпрос е за онова, което ми се струва нереално.
– Налучкала го е. Рожденият ден на Алекса.
Глупачка, скастрям се наум. Говоря за себе си, не за Бони.
– Каза ли защо го е направила?
Изумена съм колко равен и нормален е гласът ми. Все едно си говорим за някакво ястие.
– Да. Но предпочитам тя да ти го каже.
Томи извръща глава, за да не ме погледне в очите. Реакцията му ме шокира. Страхът присвива стомаха ми и направо го прави на пихтия.
– Ти ми кажи.
Той поклаща глава.
– Не. Искам да го чуеш от нея. Искам да е пред теб, когато ти го казва.
– Защо? – Страхът се прокрадва и в гласа ми. Той нараства и прониква бавно в гласните ми струни.
Томи ме хваща за ръцете.
– Защото ѝ вярвам – обяснява ми той. – Мисля, че ти също ще ѝ повярваш, но само ако я гледаш в очите, докато ти го казва.
Освобождавам ръцете си от неговите. Те треперят.
– Върви при нея. Чака те в стаята си.
* * *
Заставам пред стаята на Бони и вдигам ръка, за да почукам. Накрая я свалям и хващам топката на вратата.
Убила е котка. Застреляла я е в главата. Независимо каква е причината, вече е изгубила правото си на лично пространство.
Струва ми се, че подобен жест е безсмислен, но той като всичко останало е позната територия и ме успокоява. Вземам се в ръце и завъртам топката. Отварям вратата.
Бони е легнала на леглото си. Взира се в тавана. На лицето ѝ се е настанило празно изражение. Плаче. Не се обръща да ме посрещне с поглед, когато влизам.
– Бони. – Гласът ми е твърд, но нежен.
– Съжалявам – отвръща тя.
– Извиненията няма да поправят стореното, скъпа. Искам да се изправиш и да ми обясниш всичко.
Дъщеря ми избърсва очи с опакото на ръката си. Въздишката ѝ звучи толкова старческа, толкова... изтощена, че сърцето ми се свива. Приисква ми се да отида при нея и да я прегърна, но се възпирам. Сега не е време за утеха.
Бони се изправя до седнало положение и краката ѝ увисват от леглото. Продължава да не среща погледа ми.
Господи, колко много прилича на Ани.
Двете с майка ѝ се запознахме, когато бяхме на петнайсет години, само с три години по-големи, отколкото е сега осиновената ми дъщеря. Не мога да повярвам, че е минало толкова много време. Не изпитвам никаква връзка с онова старо аз, прекалено много неща са се променили страшно много. Но когато погледна Бони, цялата нереалност се стопява. Имам чувството, че отново съм онова петнайсетгодишно момиче. С мъртвата майка и бащата, който се опитва да даде всичко от себе си, за да му осигури добър живот. Бях наранена, но също така изпълнена с живот и всичко беше светло, ярко и драматично. Песните все още ме караха да се разплаквам. Тогава нямах белези по лицето и мазоли в душата.
– Какво се случи? – питам Бони, като се страхувам от отговора, но знам, че трябва да го чуя.