Осиновената ми дъщеря се помества на леглото. Вдига глава и среща кафявите ми очи със своите сини. Имам чувството, че пред мен се е явил призракът на Ани.
– Исках да разбера какво е усещането.
Намръщвам се.
– Моля? Да убиеш котка?
Тя отново забива поглед в пода. Кима.
– Защо?
– Защото... – поколебава се. – Защото всички така започват.
– Кои?
Бони отново вдига поглед и пустотата в него ме шокира. Всяко от очите ѝ е като пустиня – със скали, пясък и вятър.
– Знаеш за кои говоря. Серийните убийци. – Отново забива поглед в пода. Засрамена е.
Мълча известно време. Трудно ми е да мисля, камо ли да говоря. Ако ме беше зашлевила по лицето, нямаше да ме шокира толкова много.
– Е... – казвам аз, като избълвам думата не защото искам, а защото не мога да се спра, защото имам чувството, че съм попаднала в кошмар и газя в твърда и гъста кал. – Застреляла си котка в главата, защото серийните убийци започват, като убиват малки животни?
– Да.
Не се опитвам да изгоня отчаянието от гласа си. Нито пък изумлението си.
– Защо, скъпа? Защо си искала да направиш нещо като тях?
– За да мога да ги разбера по-добре. За да мога по-късно да ги залавям. – Бони изрича думите шепнешком. Звучи изгубена.
Може би наистина е такава.
Калта, в която съм попаднала, постепенно изчезва. Отново чувам стабилния метроном, в който се е превърнало сърцето ми. Поради някаква причина се сещам за Хавай и за онова, което ми заприлича на божието сърцебиене в брега.
– Погледни ме, Бони. – Необходимо ѝ е малко време, но накрая изпълнява нареждането ми. – Е? Как се чувстваш? Помогна ли ти?
Пустотата, ако не друго, се увеличава. Суха трева. Ерозирали скали. Намек за дъжд, когато сълзите ѝ започват да се събират в ъгълчетата на очите ѝ.
– Не – прошепва в отговор тя. – Не ми помогна.
Не се предавам.
– Как се чувстваш?
Изражението ѝ се променя и то не е пустота, огорчение или страдание. Отчаяние е. Сълзите потичат от очите ѝ, те са големи сълзи, които образуват непрекъснати потоци, стичащи се от двете страни на лицето ѝ и по брадичката, след което капят върху ръцете и сините ѝ дънки.
– Почувствах се зла. Почувствах се лоша. Почувствах се като... – Тя затваря очи и на лицето ѝ се изписва себеомраза. – Почувствах се като мъжа, който уби майка ми.
Искам да отида при нея. Силно желая да я сграбча, да я притисна до тялото си и да я накарам да се почувства в безопасност. Искам да ѝ кажа, че всичко е наред, че не е зла и че трябва да си прости. Но нещо ме спира.
Не е достатъчно.
Нямам представа откъде се появява тази мисъл, но не оспорвам истината в нея, защото гласът е мой и разпознавам добре чувството, което донася. Това е същото чувство, което изпитвам, когато осъзная нещо за някой случай или извършител, когато несвързаните и странни неща изведнъж си дойдат на мястото.
Бони изгуби майка си заради един ненормалник. Тя стана свидетел как онзи пречупи Ани, изнасили я и я изкорми. След това я хвана с нежните си, но настоятелни ръце, и я завърза за трупа. Не мога дори да си представя какво е преживяла през онези три дни. Подобно нещо щеше да е унищожително за всеки, камо ли за едно десетгодишно момиче.
В началото Бони пищеше посред нощ и не говореше, но после започна да спи спокойно и проговори. Научи се да се усмихва и вече има няколко приятелки.
Разбира се, някои неща още не ми харесват. Бони ми каза, че иска да стане като мен, когато порасне. Желанието ѝ е да преследва чудовища. Не ми харесва също така спокойствието в прекалено старческите ѝ очи, както и пронизителната тъга в погледа ѝ. От време на време я улавям да гледа изгрева и се тревожа. Но тези неща винаги си отиват и жизненото тринайсетгодишно момиче се завръща, затова приемам нараняванията и странностите ѝ. За бога, няма как да е различна!
Но това тук е различно. Това е кръстопът. Крайъгълен камък. Не знам откъде знам това, но го знам. Или ще я спася тук и сега, или тя ще продължи да плува надалече от брега, все по-надалече и по-надалече, докато един ден не стигне до място, на което няма да мога да я достигна. Разбирам какво искаше да видя Томи. Бони не е чудовище. Това ми е ясно.
Но... прошепва гласът в главата ми и аз няма как да не се съглася с него, затова довършвам изречението:
Но може да стане.
Наясно съм с това, защото съм била на нейно място. В опитите си да разбереш чудовищата, започваш да им съчувстваш и опознаването им постепенно започва да те дави. Плувала съм до границата, след която водата вече не е синя. Усещала съм потреперването на черните левиатани под босите си крака, които са мазни и тинести. Имало е моменти, в които съм намирала много прилики между мен и тях и прекалено малко различия. Повече от веднъж съм се страхувала, че няма да намеря обратния път към себе си. Винаги съм го правила, но започнах да плувам, когато бях на двайсет. Бони е едва на тринайсет. Все още се оформя. През следващото десетилетие може да настъпят промени, които да определят какъв ще бъде животът ѝ.