Тя е уловила котка и я е застреляла в главата, защото е искала да изпита онова, което чувстват чудовищата. Сълзите и краткото ѝ отчаяние не са достатъчни. Те няма да ѝ помогнат да оцелее, да запази същността си.
Опитвам се да не я покровителствам и изгонвам желанието си да избърша сълзите ѝ. Не ми е лесно, но също така не ми е трудно, както би било за някои други. Едно от нещата, които трябва да научиш, за да можеш да разпитваш заподозрени, е да потискаш своята човечност. Изнасилвачът, убиецът, крадецът, всички са хора. След като бъдат заловени, те рухват и се превръщат в самите себе си. Половината от онова, което ги прави толкова страшни, е мистерията от това кои са. Останалото от тях е нещо жалко. Нещо окаяно и ридаещо.
Напълно нормално е да се разчувстваш от подобни гледки. Затова трябва да преодолееш себе си.
– Всички имаме малко парче студен гранит в себе си – каза ми веднъж Алън. – При някои то е по-голямо, отколкото при други. Добрият разпитващ се научава да бъде нежен събеседник, който да напомня на заподозрения за собствената му майка, и да превключва, когато е необходимо, на безмилостен и недостижим професионалист. Всичко е манипулация и малко нечовечност, така че трябва да намериш парчето гранит в себе си и да го захапеш. Нека зъбите ти поизтръпнат.
Намирам гранита и го захапвам силно.
– Помниш ли как изглеждаше майка ти, когато той я режеше? – питам Бони. Едновременно съм изумена и ужасена от въпроса, който съм съумяла да задам; няма никаква утеха в гласа ми. Звуча като отегчена и леко враждебна прислужница.
Дъщеря ми се ококорва насреща ми, но не отговаря.
– Зададох ти въпрос. Преди да умре и да бъдеш завързана за нея, помниш ли как изглеждаше Ани, твоята майка?
– Да – отговаря шепнешком тя. Гледа ме право в очите, неспособна да се извърне, като пиленце пред змия е.
– Кажи ми. Как изглеждаше?
Бони мълчи доста дълго време.
– Изглеждаше като... – Преглъща. – Не съм ти разказвала за онази нощ, мамче Смоуки. Когато я поряза с ножа за първи път, след като я беше накарал да пищи, ѝ каза, че може да избира.
– Да избира?
– Да. Каза ѝ, че по всяко време може да се смени с мен и той ще спре да я реже.
Нещо бездънно се отваря в душата ми.
– Тя пищеше много. Той ѝ запуши устата, но болката ѝ беше огромна. Опъваше белезниците, с които я беше оковал. Китките и глезените ѝ кървяха много. Той танцуваше на музиката, която беше пуснал, и от време на време се смееше. – Бони преглътна. Очите ѝ не се отделяха от моите. – Имаше един момент... нали ме попита как е изглеждала... имаше един-единствен момент, докато той я измъчваше, в който го видях в очите ѝ. Видях го само за момент, но беше там.
– Какво? – приканвам я аз и продължавам да стискам със зъби парчето гранит. Завирам лицето ѝ в мрака на случилото се.
– Тя искаше да ме даде на него. Само за момент. Искаше да ме даде на него и се мразеше заради това. – Загубата, която усещам в гласа ѝ, е сърцераздирателна. Бони поклаща глава, защото споменът изниква в съзнанието ѝ. Не иска да повярва, че е истински, но знае, че е такъв. – Тя умря, мразейки се заради това, мамче Смоуки. – Дъщеря ми се свива и започва да се клати напред-назад. Простенва и сълзите, които не спират нито за миг, потичат по-силно.
Не не не не не, иска ми се да ѝ кажа, не е умряла, мразейки се. Умряла е, обичайки те.
Възпротивявам се на желанието си да изрека това. Все още не сме приключили. Нямам представа кога ще „приключим“, но съм сигурна, че ще разбера.
– Ето какво трябва да разбереш, Бони – казвам ѝ аз и отново се изумявам от абсолютно студения ми и незаинтересован тон. – Искам да ме слушаш много внимателно, за да усетиш разликите между направеното от теб и онова, което не си. Тези две неща са много важни. Ти не си зла. Не си същата като човека, който стори онова на майка ти. – Навеждам се напред и я поглеждам с безсърдечен и разочарован поглед. – Но ти си убила невинна котка. Преследвала си я, заловила си я, довела си я в задния ни двор и си я застреляла в главата. Стореното от теб не е по-различно от онова, което този човек стори на Ани. Каза ми, че искаш да вършиш моята работа в памет на майка си, нали? – Подсмихвам се и се намразвам заради това, защото жестът ми я кара да потръпне. Доближавам лице до нейното, толкова е близо, че може да усети дъха ми. – Тя е изтърпяла цялата болка, за да те спаси, Бони. Когато си убила онази котка, направо си се изплюла в лицето ѝ.