Тя се ококорва повече, отколкото съм смятала за възможно, и лицето ѝ пребледнява. Настъпва неприятна тишина и след малко изпуска дъх, сякаш току-що някой я е ударил в корема. Простенва тихичко. Стонът ѝ е прикрит и изпълнен с емоция, той е гласът на отчаянието.
Сега вече приключихме.
Бони се свива на леглото със стиснати в юмруци ръце до устата си и клати глава напред-назад, напред-назад, ужасена е от себе си, от стореното от нея, от истината. Този път успявам да се приближа. Тя се опитва да ме отблъсне, но аз я сграбчвам и я притискам до тялото си, като не я пускам, независимо че се бори и размахва юмруци. Най-накрая се отказва от съпротивата си, прегръща ме и просто плаче. Хлипа ли, хлипа и хлипа. Аз също се разплаквам. Попаднала в собствената си каша от облекчение и себеомраза, се навеждам над нея и ѝ давам истината, която ѝ отказах по-рано.
– Когато майка ти почина, скъпа – шептя в косата ѝ, – тя не се мразеше. Тя те обичаше. Не му позволявай да ти отнеме това.
По някое време вдигам поглед и виждам, че Томи също е тук. Чудя се на каква част от разговора ни е станал свидетел. Той ни гледа още известно време с неразгадаем поглед и внимателно затваря вратата, за да ни остави сами.
* * *
Бони плака, докато не се изтощи напълно. Лежи в скута ми; прекалено е голяма, за да се чувства удобно, но не иска да ме пусне.
– Наистина съжалявам – казва тя.
Погалвам я по главата.
– Знам, скъпа. Повярвай ми, знам.
Отново замлъкваме. Бони въздиша и аз продължавам да я галя по главата. Поглеждам през прозореца на стаята ѝ и виждам стария си враг: луната. Е... отново се срещаме. Опитът ми за хумор пропада в безшумна смърт.
– Слушай, скъпа – казвам след известно време, – няма нищо лошо да се стремиш да станеш като мен, когато пораснеш. Не че това е кариерата, която искам за теб, но ако тогава все още желаеш да се занимаваш с това, ще те подкрепя.
– Все още го желая – заявява тя.
– Но трябва да има граници, Бони. Това е част от тайната и от предпазната мрежа. Има огромна разлика между нас и тях. Можем да ги разбираме, но никога няма да сме като тях, разбираш ли?
– Така мисля.
– Ето какво трябва да проумееш: те могат да те удавят. Те могат да изсмучат живота и душата ти и след като приключат... – Търся подходяща метафора. – Мисли за себе си като за фар. Без значение колко мъгливо ще става или колко бурно ще е морето, фарът ще ти показва пътя към дома. Е, ако се доближиш прекалено много до тях, ако влезеш навътре, светлината ще изгасне. Няма да се превърнеш в тях, но ще изгубиш себе си.
Бони остава мълчалива за известно време и обмисля чутото.
– Ако светлината изгасне – пита ме тя, – ще може ли да бъде запалена отново?
– Почти никога. – Слагам ръка под брадичката ѝ и повдигам лицето ѝ. – Това, което си направила с котката, е едно от нещата, които изгасят светлината, скъпа. Разбираш ли?
Дъщеря ми кима. Пускам брадичката ѝ и тя се притиска отново в мен.
– Какво да направя?
– Научи се да балансираш. Виж, скъпа, обикновените хора знаят как да се радват на живота. За тях е по-естествено да искат да правят хубави неща, отколкото лоши. За хората като нас е по-трудно. Ние трябва да се насилим да правим хубави неща. Дори когато не искаме. Истината е, че даже да се насилваш да правиш нещо хубаво в началото, постепенно ще започне да ти харесва.
– По какъв начин ми помага това? – пита Бони. Радвам се, че усещам нетърпението ѝ, примесено с молба. Пропукала съм я, но не съм я пречупила. Благодаря на Бога за това.
– Така, да видим как. Баланс и Бони. Добре, ето ти един пример. Каза ми, че искаш да те заведа на стрелбището, нали?
– Да.
– Така. Съгласна съм да ходим през седмица. В седмиците, в които не ходим, ще си намериш някаква допълнителна дейност в училище, в която да участваш. Няма значение в каква. Дали ще свириш в група, или ще тренираш някакъв спорт... не ми пука. Просто искам да е нещо, което едно тринайсетгодишно дете би правило.
– Звучи ми скучно.
– В началото може да е такова. Но ще се изненадаш. Има един стар актьорски трик. Ако се засмееш, в началото е просто преструване. Ще се чувстваш глупаво и ще звучиш глупаво. Но накрая ще започнеш да се смееш наистина. И тук става въпрос за нещо подобно. Освен това е част от настоящата ти цел.
– Какво имаш предвид?
Наистина какво имам предвид? Мога да усетя оформящата се в главата ми идея. Тя е нещо, което разбирам, но не мога да я облека в думи.