– Най-голямото ни предимство пред чудовищата не е, че знаем как мислят, скъпа. Това не е много трудно. Предимството ни е, че те не могат да разберат как мислим ние. – Целувам горната част на главата ѝ и прошепвам в косата ѝ: – Те не могат да разберат как е възможно да се обичаме толкова много, и го знаят. Затова ни мразят от дъното на душата си. Любовта е светлината.
* * *
Бони най-накрая заспа. Лежах при нея през цялото време. Постоянно се будеше и проверяваше дали съм до нея. Изчаках, докато се уверя, че наистина е заспала, след което се измъкнах внимателно и допълзях до моето легло.
Събличам си дрехите, които миришат на сол от потта на челото на Бони и влагата от сълзите ѝ. Пропълзявам до Томи и го прегръщам.
– Тя добре ли е? – пита той.
– Ще се оправи.
– Ти добре ли си?
Поклащам глава, но осъзнавам, че няма как да ме види в мрака.
– Не особено. Можеш ли да ме накараш да се почувствам добре?
Той ме придърпва до себе си и целува сълзите ми, а после устните му намират моите и след малко телата ни се сливат в едно по един много приятен начин. Когато приключваме, отпускам глава на гърдите му и се заслушвам в нежното туп-туп на сърцето му и в бавното му и равномерно дишане. Заспива бързо след секса, както правят повечето мъже. Аз също съм се насочила в тази посока, но в последния момент поглеждам луната и прошепвам няколко думи на Бог, с когото не съм особено сигурна, че някога ще се сдобрим.
Благодаря ти, че ми показа как да стигна до нея, мисля си аз и погледът ми лека-полека се размазва. Продължавай в същия дух и може да сключим примирие.
Вероятно е въображението ми, но луната като че ли се скрива зад един облак в същия този момент и си представям, че е той, онзи, в когото се съмнявам повече, отколкото вярвам в него, и ми казва „Пак заповядай“.
9
Една година баща му го накара да седне на дивана в дневната. Потупа мястото до себе си.
– Приближи се, синко. Искам да ти покажа нещо.
Момчето се подчини и седна на стария диван с избелелите му карета. Всичко в дома им беше такова: вършеше работа и беше здраво, но избеляло от употреба и от годините. Не бяха нито бедни, нито богати, но баща му познаваше добре тежката бедност, затова не изхвърляха нещата, докато не се счупеха.
Баща му взе една голяма книга от масичката за кафе и я сложи на коленете си. На корицата ѝ имаше снимка. Много топящи се часовници.
– Прочети на глас какво пише – нареди му баща му.
– „Тайният живот на Салвадор Дали“ – изрече Момчето, като произнесе името „Далай“. Баща му го поправи и го накара да го каже отново.
– Дали е художник. Някои го смятат за луд, а други за брилянтен. Аз мисля, че е брилянтен.
Момчето сбърчи вежди и се зачуди какъв е урокът във всичко това.
– Имаш предвид, че е бил умен.
– Умен си, когато знаеш таблицата за умножение. Брилянтен си, когато хвърляш различна светлина на света.
Момчето се намръщи, защото не можеше да схване смисъла.
– Не разбирам – призна си то.
– Някои хора гледат света и го виждат по различен начин от останалите, синко. Те се опитват да споделят тези възгледи с нас чрез картини, поезия или класическата музика, която слушаме понякога.
– Като Бетховен? Като „Девета симфония“?
Обожаваше „Девета симфония“. Тя беше като светлина през прозорец в затворническа килия в този негов скучен и еднообразен живот. Тя караше кръвта му да тече по-бързо във вените му.
– Да, точно така.
Момчето погледна книгата на Дали с подновен интерес.
– Казваш, че този човек прави същото нещо с картините си?
– Казвам, че прави същото нещо за мен с картините си. Ти може да не го почувстваш по същия начин.
Обърка се. В неговия свят баща му винаги беше прав.
– В това няма никакъв смисъл, сър. Как е възможно да почувствам нещо по различен начин от теб?
– Правя те силен, синко. Светът навън може да те направи слаб. Истина е, че пътят на силата е простичък, само един е и е тесен, така е и с повечето неща, на които те уча, има само един път. Следиш ли ми мисълта?
– Разбира се.
– Но когато се стигне до това – той посочи книгата, – до музиката или поезията, не е толкова просто. И няма проблем. – Баща му погали с ръка книгата, нежен жест, който Момчето никога не беше виждало, камо ли пък изпитвало. – Картините на Дали ми говорят. На теб обаче може да не проговорят. Опитвам се да ти обясня, че трябва да намериш онези, които го правят.