Отпивам от кафето и присвивам очи в доволна усмивка.
– Вкусотийка. – Получавам още една усмивка от дъщеря си, след което тя отива в кухнята, взема три чинии, чаши и прибори и се заема да нарежда масата.
Томи работи над котлона. Сложил си е червена престилка на карета, която ми напомня за кориците на готварските книги на „Бети Крокър“. За първи път го видях да я носи в собствения си апартамент. Тя беше всичко, което беше облякъл, и тогава не успяхме да стигнем до закуската, защото го нападнах.
Отивам при него и поставям ръка на кръста му, това удобно местенце. Той изважда малко бекон и го слага върху кухненска хартия, за да попие мазнината му. Месото цвърчи апетитно.
– Как искаш яйцата си? – пита ме Томи. – На очи или бъркани?
– Днес ми се ядат на очи.
– Живеем, за да служим. – Той кима към хладилника. – Бони изстиска няколко портокала тази сутрин.
– Любимото ми. Уха.
Томи вдига едва рамене.
– Много ми помага.
– Вие двамата въобще говорихте ли за снощи? – измърморвам въпроса си аз, за да не може да ме чуе Бони.
– Не. Съмнявам се да го направим. Но смятам, че всичко е наред. Засега.
Облягам се на плота, пия си кафето и я гледам, докато нарежда масата. Тя ме улавя, че я зяпам, и ме дарява с колеблива усмивка.
– Да – казвам на Томи, – мисля, че си прав.
Онова „засега“, което каза, не ми хареса, но такъв е животът.
– Готово е – съобщава той и сипва с шпатула яйца за всички. – Ще сложиш ли бекона?
Премествам вече не толкова мазното месо от кухненската хартия в чиниите и ги отнасям до масата. Бони взема каната с портокалов сок от хладилника. Томи добавя чиния с препечени филийки, проверява отново всичко и кима доволен.
– Хайде да ядем – приканва ни той.
Кухнята се изпълва с шумове от хранещи се хора, които са прекалено заети, за да говорят – тракане на прибори в порцелан, хрускане на бекон и пиене на портокалов сок и кафе.
Подхващам втора чаша от прекрасната черна напитка и благодарение на душа, чудесната закуска и сравнителната хармония в дома ми започвам да се чувствам будна и освежена. Изяждам си всичките яйца и бутам чинията напред.
Погалвам си артистично корема и завъртам блажено очи.
– Прекрасно – въздишам накрая.
– Съгласна съм – казва Бони. – Правиш страхотна закуска, Томи.
– Мама ми казваше, че мъж, който готви, винаги ще прави добро впечатление на жените. Предполагам, че е била права.
Поглеждам часовника. Бони трябва да тръгне след трийсет минути, за да си хване училищния автобус. Имаме достатъчно време, за да им споделя за предложението на директора Ратбън. Ще им дойде като гръм от ясно небе, но планирането в това семейство не е сред най-лесните начинания.
– Трябва да ви кажа нещо – започвам аз. – Направиха ми предложение. – Разказвам им всичко от начало до край, като не пропускам абсолютно нищо. Когато приключвам, двамата остават мълчаливи. Оглеждам нервно лицата им в търсене на някакви следи, че са разстроени.
– Е, какво мислите? – питам аз.
Томи избърсва ъгълчето на устата си със салфетката, която държи в ръка.
– Бони има автобус за хващане – казва той. – Ние двамата можем да поговорим след това.
Обръщам се към дъщеря си.
– Е, слушам те.
– Какво ще се промени? – пита тя.
Въпросът ѝ е перфектен. Ключов е.
– Ами... предполагам, че в началото няма да е много. Ще продължим да живеем тук. – Намръщвам се. – Не, няма да е точно така, нали? Екипът ни ще покрива цялата страна, така че според мен дори да живеем тук, ще пътувам много. Като миналата година, когато ми се наложи да отида във Вирджиния. По-късно вероятно ще се преместим там.
Бони отгризва хапка от препечената си филийка.
– Как е във Вирджиния?
Не мога да дам добър отговор на този въпрос. Прекарах 21 седмици в Куантико, Вирджиния, по време на обучението си, но не мисля, че Куантико е добро място от демографска гледна точка. Разположен е на площ от близо 1600 декара гори. През есента е изключително красив, а през лятото – много приятен, или поне е бил такъв, когато съм била там по това време. Влажността е по-висока, отколкото в Калифорния, и вали често, но дъждовете са добре дошли. Тръгнах си преди зимата.
– Там има четири сезона – обяснявам аз. – Със сняг през зимата. Дървета с червени и жълти листа през есента. Приятно лято. Предполагам, че пролетта е красива, макар че не съм била там по това време. – Изпитвам затруднения да облека избледнелите си спомени в думи. – Всичко изглежда старо, но не в смисъла на порутено и занемарено. Просто Калифорния изглежда някак си по-съвременна. Източното крайбрежие е различно.
– Иска ми се да го видя – казва Бони.
– Разбира се, скъпа. Обещавам ти, че ако това се случи, ще си направим екскурзия дотам.