Той не обръща внимание на закачката ми. Стомахът ми се свива от решителността в погледа му.
– Ще те подкрепя каквото и решение да вземеш, Смоуки, но имам едно условие.
– Какво? – питам, макар вече да знам какво е то.
– Ако приемеш позицията, ще им кажеш всичко.
Представа си нямаш какво се крие под това „всичко“, Томи.
Не изричам нищо на глас. Молбата му е справедлива.
– Дадено.
Той поклаща недоволно глава.
– Няма да се измъкнеш. Искам да ми обещаеш. Да се закълнеш.
Томи винаги се присмива на латинския мачо стереотип, но от време на време и той се държи като такъв. „Да се закълнеш“? Щях да се пошегувам за това, ако не беше толкова сериозен.
Връзките се раждат от любов, но оцеляват благодарение на компромиса. Кой беше казал това?
Протягам се и го хващам за ръцете. Топли са от чашата с кафе.
– Обещавам.
11
Отпечатъците дадоха резултат, сладкишче.
Посрещната съм с тези думи още на влизане в офиса. Това е една от хубавите сутрини, от добре организираните. Вече съм погълнала доволно количество кофеин и съм се събудила.
– Слушам – приканвам Кали да продължи.
С Алън се засякохме на паркинга и заедно се качихме с асансьора. Джеймс и Кали са пристигнали преди нас. Алън отвинтва капачката на термоса си и си налива кафе в чашата. За Коледа му подарих кафемелачка. Тогава завъртя очи и се пошегува, че всички ченгета са израснали с понички и купешко кафе, но скоро след това започна да си носи термоса.
– Вече съм пристрастен – беше си признал той. – След прясно смляното кафе, всичко останало има гаден вкус.
– Казва се Хедър Холистър – съобщава Кали.
Намръщвам се.
– Защо името ми се струва познато?
– Защото Хедър Холистър е била детектив от отдел „Убийства“. От нашия лосанджелиски полицейски участък. Изчезнала е безследно преди осем години. Не е намерено тяло.
– Спомням си този случай – казва Алън и кима с глава. – Осем години? Господи.
Аз също го помня.
– Това беше голяма новина – припомням си, – и то не само сред служителите на реда. Била е омъжена, нали?
– Да – намесва се Джеймс. – Съпругът ѝ е работил за доставчик на интернет. Името му е... – поглежда бележките си – Дъглас Холистър. Имат две момчета близнаци – Ейвъри и Дилън. Тогава са били на две. – Вдига поглед от бележките си. – Сега са на десет.
Последното е ненужно, но разбирам защо го казва. Джеймс е човешко същество, колкото и упорито да се опитва да го скрие. Идеята, че тази жена е била държана в плен цели осем години, е трудна за приемане. Децата ѝ допълват цветовете на картината.
Ейвъри и Дилън са били на две години, когато е изчезнала. Тогава все още са карали триколки и са говорили с кратки изречения, правили са бели и не са слушали като всички двегодишни. Когато е изчезнала, все още са им оставали три години до детската градина. Сега или наближават, или вече са в пети клас.
Опитвам се да се съсредоточа.
– Какво знаеш за проведеното по онова време разследване? – питам аз.
– Опасявам се, че не много – отвръща Кали. – ФБР са помагали, разбира се, но разследването е водено от лосанджелиската полиция.
Естествено. Хедър е била една от техните. Нямало е начин да предадат случая на някого другиго.
– Имаме ли някакви новини за състоянието ѝ? – питам аз.
– Обадих се в болницата от нас – отговаря Алън. – Успокоила се е, затова вече не я упояват. Все още не е проговорила.
Задъвквам си палеца – лош навик, който ми е останал след отказването на цигарите.
– Кали, Джеймс, искам да съберете всичката информация от случая. За нищо на света не казвайте на никого защо ни трябва, нито пък се свързвайте със семейството ѝ.
– Защо? – пита колежката ми.
– Защото – отговаря Джеймс, който вече ме е догонил – всичко сочи, че извършителят е някой, който я е познавал или е имал връзка с неин познат. Как иначе можеш да отвлечеш опитен детектив от отдел „Убийства“, без да оставиш никаква следа?
– Ясно – съгласява се Кали. – Какво ще правите двамата с Алън?
– Ще посетим Хедър Холистър в болницата. Може би, след като знаем името ѝ, ще успеем да я предразположим. Тя е най-добрият ни свидетел.
Джеймс става и тръгва към вратата.
– Почакай! – провиква се Кали.
Всички застиват.
Тя се усмихва ехидно.
– Никой ли няма да ме попита как мина първата ми брачна нощ?
Джеймс се намръщва.
– Спри да ни пилееш времето.
– Готов ли си? – питам Алън.
Той изпива кафето си и завърта блажено очи нагоре, благодарен за това, което има. Завинтва капачката на термоса и става.