– Готов съм.
Кали се цупи. Потупвам я по бузата.
– Никой няма да те пита, защото всички знаем как е минала – казвам ѝ аз.
Тя подсмърква, но изглежда доволна и тръгва след Джеймс.
* * *
Двамата с Алън пътуваме към болницата, потънали в мислите си.
Разполагаме с почти точен период от време, в който Хедър Холистър е била в плен. Осем години. Това е умопомрачително. Прекалено е жестоко. Замислям се за всички промени, които настъпиха в собствения ми живот, и направо се ужасявам. Пропуснала е всичко.
Предполагам, че някъде в някое гробище има празен ковчег, напълнен с дрънкулки, поставени от семейството, приятелите и колегите ѝ. Може би с надгробен камък? Какво ли пише на него? Хедър Холистър, обична съпруга и майка? Майка и съпруга? Кое трябва да е първото, това е въпросът.
– Ти ли искаш да говориш с нея, или да го направя аз? – пита Алън.
– Нека видим на кого ще реагира първо. Ако въобще го направи.
Той кима.
Осем години. Това обяснява белезите. Лекарят каза, че не е била излагана на слънчева светлина. Дали я е държал на тъмно през цялото време? Потрепервам.
Как да се справя с това? Осем години е била окована в пълен мрак?
– Зле – измърморвам, преди да се усетя, че съм го изрекла на глас.
– Какво каза? – пита Алън.
– Чудех се как бих се чувствала затворена осем години без слънце.
– Аха.
Слънцето е слабо и ми напомня за пепелявата алабастрова кожа на Хедър Холистър. Сменям темата.
– Помисли ли по-сериозно за специалния екип?
– Разбира се. Дори говорих с Елейна.
– И?
– Съгласна е. Ще остана с теб в началото, ако решиш да го направиш. След това ще видим. Не обещавам нищо.
– Благодаря ти, Алън – казвам аз и наистина оценявам жеста.
Той присвива очи.
– Реши ли вече?
– Не официално.
Усмихва се на отговора ми.
– Значи „да“, а?
– По-скоро е „вероятно“.
– Щом така казваш.
Изплезвам му се.
– Знаеш ли, странно е, но не мога да спра да мисля за някогашните жени във ФБР.
– Дъкстийн и Дейвидсън.
Зяпвам насреща му.
– Знаеш за тях?
Алън се прави на обиден.
– Хей, разполагам с добра обща култура, да знаеш.
– И Ленор Хюстън.
– Точно така.
Аляска Дейвидсън, Джеси Дъкстийн и Ленор Хюстън са работили в Бюрото за разследване още преди да стане известно като Федерално бюро за разследване. Дж. Едгар Хувър е поел ФБР през 1924-а. До 1928-а трите са махнати по негово настояване. Те са били последните жени агенти до 1972-ра, когато Хувър умира. Сега нещата са различни. Повече от две хиляди жени са на служба и границите между половете са се размили. Резултатите от работата ни са най-красноречиви.
– Помня, че четох за тези три жени и много се ядосах.
– Нормално. Държали са се с тях по-зле, отколкото с чернокожите, а това е достатъчно показателно. Не че са били много, но е имало афроамериканци, които са водили разследвания през 20-те, 30-те и 40-те години.
– Сега имаме афроамерикански президент, който се бори с жена, за да бъде номиниран от демократите – разсъждавам на глас аз. – Нещата се променят. Винаги се гордея, когато нещо такова се случи с жени. Не знам дали има някаква логика в това.
– Разбира се. Понякога и аз бройкам такива неща. Пристигнахме – казва Алън и влиза в паркинга на болницата.
„Бройкам“, мисля си аз. Чудесна дума.
Прочиствам си главата и се съсредоточавам върху проблема с Хедър Холистър. Трябва да я накараме да говори с нас.
* * *
В болничната ѝ стая сме и стоим до леглото ѝ. Малко по-близо съм до нея от Алън. Шансовете мъж да ѝ е причинил това, са много големи. Затова може би ще се чувства по-добре да говори с жена.
Очите ѝ са отворени, но не знам дали виждат нещо. Скитат се постоянно, безспир, нервно, прескачат от лицето ми към флуоресцентните лампи на тавана и към прозореца с решетки от лявата ѝ страна, през който влиза светлина. Забелязвам, че погледът ѝ най-вече е насочен навън.
– Хедър? Хедър Холистър?
Очите ѝ се преместват върху мен, но не ми отговаря, нито показва по някакъв начин, че ме е чула. Все още е бледа като призрак. Цветът ѝ не е чисто бял като мляко, загрозен е от многото белези. Нови струпеи покриват обръснатия ѝ скалп и ръцете, които ще зараснат и също ще се превърнат в белези.
Хедър дъвче долната си устна. Едно от ухапванията ѝ е достатъчно силно, за да пусне кръв. Тя потръпва и спира да я хапе. Не след дълго всичко това се повтаря. Диша с отворена уста, като си взема бързи и малки глътки въздух. Дишането ѝ ми напомня на котката в онази нагорещена кола, която видях в мола веднъж. Месецът беше юли, а онова лято – непоносимо. Котката пъхтеше като куче и очите ѝ се въртяха. Решението на проблема беше лесно: счупих прозореца на колата и извадих животинчето. Оставих бележка с името и мобилния си телефон, в която казвах, че съм от ФБР и обяснявах защо съм счупила прозореца. Написах също, че отвеждам котката в приют, в който животът ѝ няма да бъде застрашен, и дори споменах адреса му. Така и не получих обаждане от собственика, който не се беше обадил и в приюта. Котката беше осиновена.