Томи ме целува по врата и ме кара да потреперя въпреки топлото време.
– Е? – пита ме той.
Обръщам се към него и накланям глава на една страна в отговор. Устните му намират моите под зоркия поглед на луната. Целуваме се и усещам вътрешно разпалване, докато се търка в мен.
– Искам те тук – промърморвам с ръце в косата му.
Томи вдига глава, за да си поеме въздух, и повдига вежда.
– Имаш предвид наистина тук? На балкона?
Посочвам дългия шезлонг.
– По-скоро там.
Той оглежда тревата долу, което ме кара да го сграбча за главата и да го придърпам отново към себе си.
– Престани да мислиш толкова много. Три сутринта е. Тук сме само ние и луната.
Не е нужно дълго да го убеждавам. В крайна сметка се озовавам отгоре му и зад мен са само луната и Полярната звезда. Океанът продължава да боботи, когато Томи ме поглежда с очи, в които няма толкова много глад, колкото страст. Към края се навеждам над него и му прошепвам двете думи, които ми е много трудно да кажа на мъж, който не е Мат. Намирам отговора в очите му и двамата заспиваме на балкона, загърнати в халата ми.
* * *
Събуждам се отпусната и отпочинала. Имам бегъл спомен, че по някое време Томи ме занесе в леглото. Вече е сутрин и слънцето изгрява. Поради някаква причина се будим преди шест часа, откакто пристигнахме в Хавай. Не се оплаквам. Балконът ни е с изглед на запад, така че е истинско удоволствие да наблюдаваме залезите, които са изключително грандиозни. Но няма нищо по-красиво от първите сутрешни лъчи, отразяващи се във водата.
Обличам си надеждния халат и излизам на балкона. Томи вече е сварил кана с кафе и я е оставил на масичката отвън. Обул си е само дънки и нищо друго. При тази гледка ме изпълва копнеж. Томи е истински мъж, висок е метър и осемдесет и пет, с черна коса и тъмни очи, които са запазената марка на хората от латински произход. Погледът му е едновременно отворен и предпазлив, той е честен човек, който е убивал хора. Лицето му е грубо и красиво, с малък белег на лявото слепоочие.
– Изглеждаш много апетитно – казвам му аз.
– Благодаря. Кафе?
Томи е много лаконичен. Не че е некомуникативен. Просто смята, че когато можеш да кажеш нещо с малко думи, няма смисъл да използваш много.
– Да, моля.
Налива ми чаша, докато сядам на един стол и си вдигам коленете до брадичката. Вземам предложеното ми кафе, отпивам от него и завъртам доволно очи.
– Господи. Все още ли не можеш да ги накараш да ти кажат откъде можем да си купим такова?
– Не. Продължават да държат на своето, че е фирмена тайна.
– Може би трябва да вземем малко с нас и да го изследваме в лаборатория.
Той ми се усмихва и двамата потъваме в комфортно мълчание. Наблюдавам океана, докато времето минава, без да има нужда да го следя. Тук часовникът е нещо грозно.
– За какво си мислиш? – пита ме Томи.
Обръщам се към него и осъзнавам, че се е загледал в мен.
– Истината ли искаш?
– Естествено.
– Мисля си за Мат и Алекса.
– Сподели ми.
Той протяга ръка над масата, докосва моята и след това я връща обратно при чашата си с кафе. С този жест иска да ме увери, че няма нищо против.
Присвивам очи над ръба на чашата си.
– Наистина ли не ти пречи?
Томи поклаща отчетливо глава.
– Аз не съм такъв мъж, Смоуки. Никога не бих ревнувал, че обичаш семейството си.
От тези му думи в гърлото ми засяда бучка. Не се разплаквам, защото отдавна съм преминала периода със сълзите.
– Благодаря ти.
– Е? Какво си мислеше?
Отпивам от кафето си и поглеждам океана. Въздишам.
– Мислех си, че двамата с Мат имахме планове един ден да дойдем в Хавай, но така и не го направихме. Дори обмисляхме да прекараме медения си месец в Мауи, но... – Свивам рамене. – Бяхме млади, още в началото на връзката ни.
– А Алекса?
Усмихвам се едва.
– Тя обожаваше океана. Всичко това „направо щеше да я отнесе“, както обичаше да казва.
Томи мълчи и обмисля думите ми.
– В такъв случай ги почети – отговаря най-накрая той. – Малко или много си ги довела тук с теб, нали?
Отново усещам бучката в гърлото си. Протягам се за ръката му и той ми я дава.
– Да. Малко или много.
Наблюдаваме океана и не обръщаме никакво внимание на часовника.
Поклащам глава.
– Доста сме сантиментални напоследък, нали?
Томи вдига ръката ми до устните си, които са топли от изпитото кафе.
– Длъжни сме да сме такива.
* * *
Томи повдига въпроса отново след закуска, онова единствено нещо, което заплашва блаженството на престоя ни тук.
– Помисли ли дали да не им кажеш? – пита той.
– Нищо не се е променило, Томи. Знам, че не ти харесва, но засега трябва да си остане нашата тайна. Моля те да се съобразиш с желанието ми. Надявам да не я разкриеш пред някого.