– Оценявам предложението ви. На мен ми стига да го гледам как се поти.
След като танцът приключва, Алън бърше устата си със салфетка, смачква я на топка и я хвърля в празната си чиния.
– Какво можете да ни кажете за всичко това?
Бърнс се засмива.
– За всичко това?
– Познавате нея и семейството ѝ, откакто е била на дванайсет години – казвам аз. – Водили сте разследването, когато е била отвлечена на трийсет и шест. Вероятно вие имате най-дълга връзка с нея, като изключим майка ѝ.
– Можете да включите и нея. Тя почина преди три години.
Още едно нещо, което Хедър е изгубила завинаги.
– Искаме да кажем – продължава вместо мен Алън, – че все още не знаем кое може да се окаже важно. Ще се радваме да научим всяка една подробност и да отделим доброто от лошото.
– Разбирам. – Бърнс отпива от кафето си. Зареял се е някъде в миналото. – Срещнах Хедър, когато беше на дванайсет години. Тогава самият аз бях на двайсет и осем. Работех в отдел „Убийства“ от две години, а в системата от осем.
– Бързо сте били повишен – отбелязва Алън.
– Имах си вуйчо владика – не крие Бърнс. – Баща ми беше ченге. Бившият му партньор оглави „Кражби“ и „Убийства“. – Отново отпива от кафето си. – Направи ми особено впечатление колко различна беше Хедър от майка си. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но тя беше слаба. Това веднага проличава, нали се сещате?
– Да.
– Но не и Хедър. Тя беше силна. Скърбеше, но също така беше гневна. Наби ми се на очи още от самото начало. Не искаше да знае дали ще заловя онзи, който беше гръмнал баща ѝ, а кога. Поиска ми номера и каза, че ще ми се обажда редовно – както и направи.
– Какво ѝ казвахте, когато се обаждаше? – пита Алън.
Детективът въздиша.
– Едно голямо нищо. Нямахме за какво да се хванем. Баща ѝ притежаваше магазин и работеше сам. Нямаше свидетели. Просто обирът беше тръгнал в грешната посока. Вероятно крадецът е бил някой неопитен и изнервен, което ме обнадеждаваше тогава. Смятах, че ако просто е дошъл да открадне няколко долара и случайно е извършил убийство, ще изпита вина. Но никой не направи самопризнания. Местните бездомници и обичайните ми информатори не бяха чули нищо. Абсолютно нищо.
– Това е необичайно – констатира Алън.
– Да. Дори си помислих, че може да е някой от друг град, който просто е минавал оттук. Въпреки това никога не се отказах, но не постигнах никакъв успех. Един ден, около две години по-късно, Хедър ми се обади. Попита ме дали може да се видим. Веднага се съгласих. Накарах я да дойде в участъка и после я заведох до „Хотдозите на Пинк“. Никога не беше ходила там. Помислих си, че след като не можех да ѝ съобщя добри новини, поне трябва да я нахраня с известните хотдози на това легендарно място.
„Пинк“ се е превърнал в лосанджелиска институция. Това заведение е част от историята. През 1939-а Пол Пинк отворил будка за хотдози – просто една количка – на ъгъла на Ла Бреа и Мелроуз. По онова време се смятало, че това място е в „провинцията“. През 1946-а построил малка сграда на същото място и до ден днешен е тук. Стените вътре са украсени със снимки на всички кинозвезди и известни хора, които са идвали през годините.
– Хедър винаги е била, както биха я нарекли много хора, „целенасочена“. Мисля, че е била такава и преди убийството на баща си. Мнозина на нейно място биха станали асоциални, мизантропи, без време за малките неща, нали разбирате?
– Да – отвръщам аз и се сещам за Джеймс.
– Но не и Хедър. Знаех, че си е наумила нещо и въобще не се интересува от „Пинк“, но отдели време, за да разгледа снимките и да ме пита за миналото на мястото. Тогава беше на четиринайсет и помня, че това направо ме отнесе.
Необичайно тактично е за всеки тийнейджър.
– Тя си изяде хотдога, преди да ми зададе въпроса, който ѝ беше в главата. „Искам да сте честен с мен, господин Бърнс“, каза ми Хедър и аз обещах да бъда. „Мислите ли, че някога ще заловите мъжа, който уби баща ми?“
Детективът гледа кафето си с недоволно изражение.
– Обмислих дали да не я излъжа. Но реших да не го правя. Заслужаваше нещо по-добро. „Възможно е един ден да го намерим – отговорих ѝ аз. – Хората остаряват и започват да говорят, защото смятат, че им се е разминало. Някой ще ги чуе и ще ги издаде на ченгетата. Случвало се е и преди. Но ако ме питаш дали аз лично смятам, че ще го заловя, колкото и да се трудя и добър детектив да съм, трябва да ти отговоря „не“, не мисля, че ще го направя.“
– Как реагира тя на това? – питам аз.
– По-добре от мен. – Усещам възхищението в гласа му. – Каза ми, че разбира и ми благодари, че съм честен с нея. Накара ме да се гордея със себе си, че не я излъгах, защото останах с впечатлението, че вече знае каква е истината. Хедър не проговори известно време, след което ме помоли за още един хотдог. Виждах, че още нещо я тревожи и че трябва да я оставя да ми го каже, когато е готова. – Бърнс се усмихва. – Тя си хапна втория хотдог с по-голямо удоволствие и апетит от първия. Не говорихме, но никой от двама ни не се чувстваше неудобно. В тази тишина започна приятелството ни. – Той ни поглежда преценяващо. – Някои биха си помислили, че е подозрително ченге като мен да се сприятели с четиринайсетгодишно момиче.