Момчето не се страхуваше от баща си. Въпреки всичките уроци, колкото брутални и болезнени да бяха те, то не се беше усъмнило нито за миг, че мъжът, който му беше дал живот, щеше да го съхрани. Досега. Сега беше различно и той затаи дъх, прехапа език и зачака. Очите му светеха като две умиращи звезди.
– Защо искам долар ли? Защото парите са в основата на всичко. Животът иска долар, синко, иска го всеки божи ден – от сега до момента, в който ще бъдеш заровен в земята. Ако не можеш да му платиш, не можеш да ядеш. Ако не можеш да ядеш, не можеш да живееш. Много е просто. Следиш ли ми мисълта?
– Да, сър.
– Не съм убеден, момче, но ще разберем дали е така. Това е тест. Ще ти дам няколко опита, но накрая, ако не ми дадеш този долар, ще се наложи да те сваля и да започнем отначало.
След една безкрайно дълга минута баща му се извърна и продължи разговора си с луната.
– Няма никакъв Бог, момче. Няма такова нещо като душа. Съществуват само плът, кръв и кости. Не си пратен тук от някаква висша сила. Тук си, защото вкарах нещо в майка ти и месото в нея се превърна в нещо друго. Това месо трябва да бъде хранено, но са нужни долари, за да го правиш. Такива сме ние и винаги ще си останем такива.
Големият мъж стана и излезе от стаята без повече приказки. Момчето остана да лежи на леглото, да се взира в луната и да мисли върху изреченото. То не оспорваше уроците и не се оплакваше от болката. Този кораб беше отплавал и потънал преди много, много време. Имаше времена, в които беше гневно и тъжно, но сега те му се струваха по-скоро като сън, а не като спомени. Юмруците на бащата бяха избили слабостта му, както чукът изглаждаше неравностите по метала. Баща му беше неговият бог, който го учеше да оцелява.
Момчето трябваше да намери долар. Ако не го направеше, щеше да умре. Само това имаше значение, така че се опита да измисли начин. Още преди да се поддаде на ласките на съня, беше съставило план.
* * *
Момчето тъкмо беше започнало пети клас. Училището беше нещо, което баща му смяташе за необходимост.
– Нуждаеш се от знания, за да храниш месото, синко, а и училището е безплатно. Само идиот може да се откаже от такава оферта.
То седеше в клас и чакаше да удари последният звънец. Нямаше приятели, а и не искаше да има. Другите хора му бяха противници. Най-добре беше да е затворено в себе си, както винаги.
Момчето гледаше и преценяваше Мартин О`Брайън, училищния побойник. Мартин беше едър и жесток. Той имаше големи кафяви очи и рядка кестенява коса, която явно му подстригваха у дома, при това не особено добре. Носеше прекалено износени маратонки, а някои от сините му дънки имаха дупки на коленете. Понякога Мартин идваше на училище с насинено око или пък се свиваше от болка, докато вървеше. Тези дни бяха ужасни за слабите. През тях Мартин беше истинска стихия.
Всички се страхуваха от него, дори шестокласниците. Мартин тормозеше хлапетата и налагаше своите мъчения с дивашки блясък в очите, сякаш в тези моменти се отнасяше на съвсем различно място. Не се знаеше докъде може да стигне, и това всъщност беше тайната на силата му. Имаше много едри деца, но малко от тях можеха да са наистина ужасяващи.
Мартин можеше да ти извие ръката зад гърба и да те накара да наречеш майка си курва. Ако някой му откажеше да го направи, веждите му се събираха и част от него като че ли изчезваше. Това случеше ли се, ставаше страшно. Веднъж счупи ръката на едно хлапе.
Родителите не можеха да повярват, че е възможно едно десетгодишно дете да е толкова жестоко (или предпочитаха да не го правят, като подозираха на какво се дължи това), така че често го смъмряха, наказваха или отстраняваха за няколко дни, но нищо повече. Бяха го оставили да вилнее на свобода като слон сред джуджета. Възрастните наблюдаваха изгарянето на селото, но отказваха да помиришат дима.
Момчето обаче го подуши. Беше добро в това. То забеляза блясъка в очите на Мартин, докато обработваше поредното хлапе. Над трескавата усмивка се мъдреха очите на луд, на които по-скоро им идеше да заплачат, отколкото да се смеят.
Мартин си беше такъв и благодарение на същността си щеше да се окаже решението на проблема на Момчето.
Звънецът удари и то отиде до шкафчето си. Прибра всичките си учебници вътре; беше си написало домашните в час, за да бъдат ръцете му свободни. Взе другото нещо, което беше оставило в шкафчето тази сутрин, и излезе от училището, без да поглежда назад.