Прекоси двора, седна на тротоара на улицата и зачака. Денят беше прекрасен. Слънцето затопляше раменете му. Нетърпеливият бриз го целуна разсеяно по бузата, накара листата на близките дървета да потанцуват, и продължи напред в търсене на нови предизвикателства.
Минаха почти десет минути, преди побойникът да мине покрай него. Мартин си подсвиркваше и се усмихваше на някаква своя мисъл. Той свиваше и отпускаше несъзнателно юмруци, подклаждан от непрестанната си ярост. Момчето го изгледа и след малко стана и го последва от разстояние.
Мартин остана на улицата около пет минути, след което зави по една странична уличка. Още два завоя и щеше да стигне до дома си.
Сега или никога, като никога не беше вариант.
Момчето побягна след побойника, като стискаше нещото от шкафчето в ръката си. Сърцето му биеше бавно и спокойно. След десет крачки настигна Мартин и му се нахвърли.
Момчето беше счупило дръжката на метлата на две преди училище. Удари силно с нея побойника в левия бъбрек. Мартин застина за момент, след което изрева от болка. Протегна назад ръка и Момчето удари и нея.
Побойникът се обърна, за да посрещне нападателя си, и беше възнаграден с удар в слънчевия сплит, който го събори на колене. Беше му трудно да си поеме въздух. Поредният удар разби носа му. Момчето удряше Мартин методично и търпеливо, като не изпитваше удоволствие от деянието си. Все пак не беше садист. Просто искаше да постигне целта си, нищо повече. Щеше да пречупи Мартин и да спре, когато това станеше.
Побойникът падна и се сви на тротоара. Прикри лицето и главата си с ръце, за да ограничи полето на действие на нападателя си. Дръжката на метлата продължи да го налага. Отново и отново, и отново. Ръце, крака, гръб, задник. Ударите не бяха достатъчно силни, за да му счупят някоя кост или да му причинят някакво вътрешно нараняване, но успяваха да му донесат огромна болка и пред очите му изригваха червени вълни, примесени с ярки и черни петна.
Момчето спря, когато побойникът започна да мяука като котенце.
– Мартин. Погледни ме.
Побойникът не помръдна, продължаваше да е свит на топка, да хленчи, да се тресе и да пърди от истински ужас.
– Мартин, ако не ме погледнеш и не ме чуеш какво ти казвам, ще започна да те удрям отново.
Заплахата беше достатъчна. Побойникът повдигна леко глава с нервни и наплашени движения. Очите му бяха ококорени и отнесени. От носа му като реки течаха сополи, примесени с кръв и сълзи. Едната му буза вече беше започнала да се подува. Устните му щяха да се нуждаят от няколко шева. Хълцаше, докато се опитваше да се справи с истерията си.
– Мартин. – Гласът на Момчето беше търпелив, а погледът му празен. То не дишаше тежко. – Искам да направиш нещо за мен. Ако си послушен, няма от какво да се страхуваш. Ако ли не, ще има наказания. Разбираш ли?
Побойникът се опули срещу нападателя си, но не каза нищо. Момчето вдигна дръжката на метлата.
– Да! Да! – запищя Мартин. – Разбирам!
Момчето свали дръжката.
– Добре. Ще ми носиш по три долара на седмица. Не мисля, че това ще ти е проблем, нали? Наблюдавах те. Знам, че рекетираш другите хлапета. Вземаш им парите за обяд, джобните и до каквото се докопаш, нали?
– А-ха... – прошепна Мартин. Беше започнал да се тресе неконтролируемо.
– В такъв случай просто ще продължиш да правиш каквото си правил досега. Единствената разлика ще е, че ще ми даваш по три долара на седмица. Ясно?
Побойникът кимна. Не можеше да говори повече. Зъбите му тракаха прекалено силно.
– Сега ме слушай много внимателно, защото следващата част е важна, Мартин, и искам да ме разбереш много добре. Ако някога – когато и да е – кажеш на някого какво съм ти сторил, споделиш за трите долара или не ми донесеш парите, ще дойда в дома ти посред нощ. Ще убия първо майка ти и баща ти, а после и теб. И няма да бързам особено.
Побойникът чу тези думи и времето за него спря. Всичко стана едновременно нереално и изключително истинско. Видя настоящето и бъдещето и го изпълни трепет, който засили още повече страха му.
Слънцето грее в безоблачното небе. Тротоарът е топъл, но не и горещ и Мартин се намира само на пет минути от къщата си. Ще се прибере в нея, ще си вземе една кола и едно от браунитата на майка си и ще отиде в стаята си. Ще си събуе кецовете и ще прочете последния комикс за Батман. Мама ще го повика за вечеря (вероятно ще има руло „Стефани“) и двамата ще ѝ се насладят, защото татко е в командировка и продава своите стоки. Нямаше ли го баща му, нито той, нито майка му щяха да изпитат ЮМРУЦИТЕ (така Мартин наричаше стиснатите ръце на баща си – ЮМРУЦИТЕ). Може би по-късно щяха да гледат сериала „Щастливи дни“. Майка му дори можеше да се посмее.