Мартин се замисли за тези неща и – само за миг – думите на нападателя му се сториха глупави. Убийство? Не. Те бяха на десет! Слънцето грееше!
Очите го погледнаха и той погледна очите и в този момент разбра нещо с такава яснота, каквато никога не беше изпитвал. Нещо важно.
Мартин не беше умен, но беше достатъчно разумен, за да знае, че е лошо хлапе. Той нараняваше другите, крадеше от тях и ги тероризираше. Караше ги да му се молят, да плачат и на няколко пъти дори се подмокряха. Вършеше тези неща, защото те му носеха облекчение. ЮМРУЦИТЕ не бяха причината понякога да се усмихва, когато другите плачеха. Мартин беше лош. Приемаше това, както приемаше неспособността си да се промени.
Очите, които го гледаха, бяха лоши, но на съвсем друго ниво. Те бяха празни. Нямаше тъга или радост в тях, нямаше непролети сълзи или смях. Това не бяха очи на хлапе, което се прибираше у дома, за да чете Батман, камо ли пък да гледа дори един скапан епизод на „Щастливи дни“.
Очите гледаха Мартин, поглъщаха го целия, чакаха го неумолимо и в този момент той осъзна, че слънцето, тротоарът или това, че бяха на десет години, нямаха никакво значение, единственото, което трябваше да разбере, беше, че всяка дума е обещание и всяко обещание ще бъде спазено.
– Разбирам – прошепна в отговор той.
Очите го гледаха, търсеха истината и Мартин се разплака, докато чакаше с надеждата да му повярват. След много дълго мълчание Момчето кимна, изправи се и хвърли счупената дръжка от метла настрани.
– Първото плащане ще е в петък – каза Момчето.
След това се обърна и си замина.
* * *
Момчето се прибра доволно у дома. То не си подсвиркваше като Мартин, нито пък се усмихваше с неговата усмивка. Това бяха ненужни неща, безсмислени човешки украшения. Но Момчето беше доволно. Не просто беше решило проблема си, но беше решило всеки един аспект от него.
Какво щеше да стане, ако баща му вдигнеше мизата по някое време в бъдещето и поискаше повече от долар? Тази мисъл му хрумна миналата вечер, докато умуваше и търпеше болката си в мрака. По негово мнение беше много вероятно да се случи. Ако Животът искаше долар, не можеше ли да поиска и два? Или три?
Най-лесно щеше да бъде да вземе от онези, които имаха, но от това се пораждаше друг проблем: как да се предпазеше да не бъде хванато?
Всички пътища водеха до Мартин. Едрото момче щеше да свърши мръсната работа и да поеме вината, ако се наложеше. Ако Мартин решеше да издаде Момчето, кой щеше да му повярва?
Останалото бяха просто сметки и изчисления. Колко болка трябваше да му причини, колко да го изплаши и колко убедително да бъде. Да прецениш хората, беше най-лесната математика, ако човек имаше талант за това, и в този ден Момчето разбра, че притежава такъв.
* * *
Не всичкото зло е случайно. Понякога то е отглеждано в тъмно мазе под мрачно слънце от жесток градинар с направена от кост мотика.
3
В наши дни
Така ми се иска точно сега да държа пистолета си в ръка. Той е 9-милиметров „Глок“, който нося с лекотата на дамска чанта или чифт удобни обувки.
Изключително добър стрелец съм с пистолет. Това е умение, което съм наследила от някакво старо ДНК, защото нито майка ми, нито баща ми обичаха оръжията. Запознах се с тази страст, когато бях на осем – представи ми я приятел на татко. Той беше истински маниак на тема оръжия, в какъвто след онзи ден се превърнах и аз. Всичко ми се струваше точно на място... когато хванех пистолет в ръката си. Сякаш бях родена да държа такъв.
Нещата се случиха съвсем естествено още от самото начало и макар да не съм се сравнявала с никого, подозирам, че съм сред най-добрите 100 стрелци в света. Това е умение, което ми е изключително полезно и ми влиза много често в употреба. Иска ми се да го използвам и сега.
– Много ми е горещо в тази рокля – оплаквам се аз.
В Лос Анджелис сме, в края на февруари и сватбата на Кали е на плажа. Хладно е, но поради някаква проклета причина вятърът си е взел почивен ден и направо се сварявам в шаферската си рокля, която се е превърнала в моя лична сауна.