Но на 8 август — ден, много добре познат на всички — те направиха така, че приключиха напълно работата си до вечерта, прибраха си вещите и слязоха на сушата. Старият капитан имаше пълно право, на никого от тях не би хрумнало да прекара тази нощ на пиратския кораб и за десеторно, дори за петдесеторно по-голямо възнаграждение. Освен това всичко, което оставиха, с изключение на инструментите си, бе здраво закрепено и заситено; но дори и по палубата да бяха свободно разхвърляни съкровища, тази вечер и най-дръзките крадци на Валпарайсо щяха да потиснат апетита си.
Вечерта на осми в пивницата на сеньора Фостеро отново се бе събрал същият кръг от посетители, обслужвани от приветливите момичета. Поне старият капитан и нашият млад приятел бяха седнали на познатата ни маса, недалеч от обичайното място на „леличката“, и тъй като случайно и двамата бяха служебно възпрепятствувани да се появят предишните вечери, беше доста обяснимо, че разговорът им скоро се насочи към непознатия, присъединил се към тях през последната заедно прекарана вечер в пивницата.
— Идвал ли е оттогава пак, сеньора? — обърна се младият човек към възрастната жена, след като всички го бяха уверили, че изобщо не са го виждали.
— Не, сеньори! — гласеше резкият отговор. — И никак няма да съжалявам, ако не видя мрачните му очи никога вече през живота си.
— Ха, ха, леличко — засмя се старият капитан, — какво се е случило? Не спомена ли той, че името му още стояло в списъците на длъжниците ти, не го ли намери?
— Страхувам се, страхувам се, че фигурира и в списъците за други дългове — промърмори старата жена, всъщност ядосана, че не може да отговори нищо определено; но беше твърдо решила да не говори нищо хубаво за човек, който, както бе сигурно в този случай, искаше да измъкне от нея пари.
— Странен чудак! — обади се капитанът. — А знаете ли какво твърди един от моите хора, моряк, който дълги години е служил на военни кораби и е участвувал също в акцията срещу Тенарес? Казва, че е виждал вече това лице тъкмо на борда на „Реконосидо“ и че бил един от предводителите на пиратите. Но това е невъзможно, понеже нито един-единствен човек от целия им екипаж не достигна сушата; онези, които не бяха съсечени или не скочиха зад борда, умряха по реите.
— Капитане — каза сега младият човек, комуто изглежда, при тази забележка светкавично мина през главата една мисъл, — в крайна сметка вашият човек има право. Спомняте ли си как този иначе толкова студен и мрачен хубостник пребледня като мъртвец, когато стъпихме на шхуната? А няма ли връзка с това в крайна сметка и туй, дето отмаля в каютата?
— Не, друго е забележително — засмя се капитанът, — спомняте ли си, дон Едуардо, че той спомена за някакво парче сандалово дърво, което се намирало в предната част на кораба?
— Да, в предната бронирана кула на „Албатрос“ с който е пристигнал от Таити.
— Но на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво — продължи бързо старият, — наредих още същия следобед да ме откарат с лодката до „Албатрос“, но там нито един човек не беше чувал нещо за сандалово дърво, а също потвърдиха, че не са имали такова нещо по време на цялото си пътуване.
— А не се ли осведомихте там за името, за произхода на този човек, който бил пристигнал с тях? — попита веднага сеньората.
— Разбира се, че разпитах — засмя се старият, — можеш да бъдеш сигурна в това, леличко, но без особен успех. Качил се като пътник от Папеете за Валпарайсо, и то с напълно редовен паспорт, като някой си сеньор Олварес от Манила, заплатил си пътуването със златни монети и през цялото време се държал напълно спокойно и прилично.
— А откъде ли е тази рана на челото му? — попита младият офицер.
— Това, изглежда, е единственото, което е направило впечатление на хората от „Албатрос“ — отвърна старият, — понеже той е имал вече пластира на челото си, когато се качил на борда, а те са пътували четири седмици. Дявол знае какво има отдолу.
— Олварес… Олварес… — повтори старата жена под носа си, като поклащаше глава, — познавам един, двама, трима Олварес, но никой от тях не прилича на него… само дано това е истинското му име… и имал редовен паспорт?
— Напълно редовен — увери я капитанът, — но аз съвсем се отклоних от онова, което исках да разкажа в началото. И така на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво, но къде мислите, намерих сандалово дърво? В носовата част на „Реконосидо“!
— Caramba! — тихо каза младият човек и погледна капитана изненадано и изпитателно.