— Наредих да изнесат греблата на сушата, след две минути ще бъдем вече на път.
— Bueno, а вие, капитане?
— И моята лодка е тук — каза старият, — заедно с дон Едуардо ще му отрежем пътя за отстъпление към сушата, ако нямате нищо против, разбира се.
— Напълно съм съгласен. И така довиждане, господа, и помнете, че за мен е много важно да заловя, този дявол жив; той уби двама от моите братя по най-зверски начин, клал е жени и деца само за да премахне всякакви свидетели, и затова, кълна се в името на бога, не е заслужил войнишка смърт! Но нека се заловим на работа!
Сеньор Олинда, капитанът на „Нуестра Сеньора“, излезе бързо от пивницата, докато другият капитан, се затича заедно с моряците си надолу към пристана, а Едуард Уилкинсън накара да съобщят на хората му, намиращи се в една съседна къща, да го чакат тук и забърза към жилището си през няколко къщи да си вземе пистолетите. Върна се след няколко минути, изпрати бързо хората си надолу към брега и се забави само за миг, защото искаше, ако бе възможно, да се сбогува с Мануела. Разбира се, че междувременно тревогата се бе разпространила сред всички посетители и те бяха последвали вкупом капитан Олинда. А той, едва достигнал брега, нареди да изстрелят две сини ракети, на които един кораб от пристанището отговори след половин минута. Къщата на сеньора Фостеро се бе опразнила напълно. На младия човек не се наложи да чака дълго любимата си, защото и тя самата, изглежда, бе изчаквала този миг; тя пристъпи бързо към него и като сложи сама ръката си в неговата, каза:
— Едуардо, днес през целия ден ми е било, ах, толкова тежко на сърцето! Имах предчувствието за някакво нещастие, но не можех да го определя по-точно… но сега вече знам… отиваш към опасност, която е по-голяма, отколкото предполагаш.
— Дори и да ми струва живота, Мануела, пак бих тръгнал с удоволствие, защото сега забелязвам, че това не ти е безразлично! — извика младият човек и целуна ръката й с блеснали от радост очи.
— Оо, не говори така — помоли момичето, — това означава да предизвикваш бога, а ти още не си подготвен да се появиш пред съдническия му трон.
— Не се страхувай за мен, скъпо мое сърце — прошепна сега той, като я притисна пламенно до гърдите си, — тревожиш се за цялата работа повече, отколкото си заслужава; трябва само да заловим един-единствен престъпник, който досега се е укривал от правосъдието, а ние сме достатъчно на брой, за да пленим и цял кораб — и така лека нощ, скъпа моя Мануела, и нека бог те утеши!
Той притисна бързо уста към бледите, студени и покорни устни, изскочи навън и се отправи към лодката си, а Мануела се хвърли на земята пред разпятието, започна да се моли горещо и най-сетне болката й намери облекчение в сълзите. Но страхът остана загнезден в сърцето й — с трескаво напрежение тя се вслушваше и в най-малкия шум, идващ откъм улицата.
Пиратът
На осми август вечерта заливът на Валпарайсо бе тих и приветлив, такъв, какъвто можеха да го направят само топлият ароматен въздух, ясното, напълно безоблачно небе и огледалната вода, в която се отразяваше блясъкът на хилядите звезди.
Въздухът беше замрял. Тишината бе нарушавана само от време на време от равномерните удари на гребла на лодки, които отиваха към сушата или се връщаха оттам, а откъм града, само че твърде отдалече, от една ярко осветена къща долитаха меките хармонични акорди на весела музика.
От един от многобройните военни кораби, намиращи се тъкмо по онова време в пристанището, проехтяха надалеч ясните равномерни удари на камбана, означаващи изтичането на два часа от вахтата. В бърза последователност долетя отговорът на останалите кораби. Беше десет часът.
Може би бе изминал четвърт час, когато откъм западния бряг на залива се приближи съвсем малка тясна лодка, плъзгайки се най-напред покрай няколко кораба, като все пак се стараеше да остане възможно по-надалеч от тях, след което се насочи напреко през залива, сякаш искаше да достигне пристана. Тази лодка, която приличаше по форма на кану и едва ли можеше да побере двама души, бе карана бързо от самотен човек с едно гребло. Но след като премина известно разстояние в тази посока, той промени курса си и се насочи почти на юг, право към пиратския кораб „Реконосидо“, заседнал на скалите. Човекът, който гребеше, изглежда, бе много добре запознат с този курс, защото едва бе достигнал тъмната сянка, която хвърляше малкият кораб върху водата, и почти в същия момент лодката му беше завързана. Няколко секунди след това той се изкатери на кораба, прехвърли се през фалшборда и в следващия миг изчезна зад него. Това беше нашият стар познат с черния пластир на челото, когото ще проследим сега по време на неговата среднощна работа.