Не беше много висок, но все пак добре развит човек, във всеки случай беше раждан в някоя южна страна, имаше къдрава черна коса и голяма, още по-черна, накъдрена и добре поддържана брада, с която обикновено си играеше лявата му ръка, докато дясната поднасяше към устата му пълната чаша. Но напреко през високото му чело минаваше тесен чер пластир, който започваше от косата, стигаше до носа и му придаваше своеобразен, но в никакъв случай не и приветлив израз; още при влизането му двете момичета бяха забелязали пластира и си размениха няколко думи със скрит трепет. Особено докато говореше, тъмните му очи издаваха темперамент и ум. Но когато за кратко време не участвуваше в разговора, той седеше като унесен и хвърляше из помещението продължителни изпитателни погледи към насъбралите се в него посетители, та дори и към благодушната кръчмарка, която обаче не се чувствуваше особено добре под тези погледи и се боеше да вдигне очи към него; защото тогава изпод рунтавите му вежди и черния пластир очите му започваха да горят с почти див и зловещ блясък. Дори прелестното лице на Мануела, седнала от около половин час край майка си — но положително не заради него, — едва ли можеше да посмекчи застиналите сурови черти на лицето му, когато погледът на този мрачен мъж попаднеше върху нея.
Първоначалното бегло оглеждане оставяше впечатлението, че той бе облечен в обикновените чилийски дрехи, каквито носят по-нисшите слоеве, защото горната част на тялото му беше напълно закрита от най-обикновено синьо пончо с жълти и червени фигури по края, каквото носят почти само пеоните2 и по-бедните фермери. Но през отвора за главата на пончото се виждаше яката на жакет от фино сукно и яката на снежнобяла риза, а от ниския стол под пончото висяха и стигаха почти до земята двата пискюла на чилийски шарф от тежка коприна, какъвто всъщност носят само знатни и заможни чилийци, а понякога и моряци, плавали често из чилийското море. Широкополата му черна филцова шапка, опасана с дебел шнур от червена коприна, висеше на облегалката на стола зад него.
Другият, който имаше запазен стол край масата, а прекарваше повечето време при сеньора Фостеро и Мануела, за да бъбри с тях, и само от време на време — особено когато Мануела напускаше стаята, за да помага на майка си — се връщаше на мястото си, беше млад мъж на двайсет и пет, двайсет и шест години, с къси, почти светлокафяви мустаци, кестенява къдрава коса и ясносини живи очи. Облеклото му, направено от най-фина материя, златните нашивки и синята шапка от вълнен плат издаваха, че е английски морски офицер. Едуард Уилкинсън беше лейтенант на „Терпсихора“, фрегата на нейно кралско величество, но преди известно време при сражение с един френски военен кораб бе ранен толкова тежко, че неговият капитан, след като видя, че животът му е все още в опасност, го остави малко по-късно във Валпарайсо, за да може лечението на младия човек да се проведе по-леко и при по-добри грижи. Корабът му имаше заповед да се отправи към перуанското крайбрежие, но по-късно щеше да се върне отново във Валпарайсо, за да го вземе.
От огнестрелната рана на французите Уилкинсън бе оздравял още преди няколко седмици, но затова пък бе получил друга рана, много по-опасна и може би нелечима: тя бе причинена от любовта към прелестната дъщеря на кръчмарката, с която се бе запознал в Сантяго, в дома на нейната леля.
Самият той беше сираче, но независим в материално отношение, бе започнал да плава по море повече от любов към него, отколкото за да припечелва прехраната си. Но любовта му към милото същество не можеше да се съчетае с дивия скитнически морски живот; тя значително охлади страстта му към морето и той вече кроеше най-различни хубави оптимистични планове за заселване в красивата страна Чили заедно с младата си съпруга, като се откаже завинаги от отечеството си и от морските вълни. Но изпълнението на всички тези горещо лелеяни и с такава трепетна радост непрекъснато преследвани мечти се натъкна на една коварна и както изглеждаше, непреодолима пречка. Той бе възпитан в протестантски дух, а Мануела беше, разбира се, католичка. Испанските закони забраняваха много строго подобни смесени бракове. Но дори той да можеше да бъде въведен в католическата вяра, майката на Мануела, една строга и усърдна католичка, нямаше никога да даде съгласието си за този брак; щом видя всички тези пречки, дори хубавото религиозно момиче, привързало се вече твърде силно към младия еретик, се опитваше с болка в сърцето да се отърси от обичта си, сплела се вече така здраво с нейния вътрешен мир. Тя самата още не разбираше колко много го обича и все вярваше във възможността за една раздяла, докато сърцето й постоянно, макар и тайно, но затова пък толкова по-силно казваше не, не и пак не.